Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Видя ли! — възкликна Ася и обърна длани нагоре, сякаш да покаже в какво положение са и двете. — Когато става въпрос за любимото ти занимание в живота, не се ограничаваш в избора си географски… Списъкът ти с книги не ми звучи много арменски.

Веждата на Армануш се вдигна леко.

— За да се развива, литературата се нуждае от свобода — каза тя и поклати глава. — Не сме разполагали с много свобода, за да разширим и обогатим арменската литература, нали така?

Усетила, че е прекалила, Ася не попита нищо повече. Реши, че арменците явно преминават през етап на самосъжаление.

Тийнейджърите отзад започнаха да играят на филми. Всеки получаваше от противниковия отбор заглавие, което трябваше да опише без думи на съотборниците си. Едно луничаво рижо момиче започна да жестикулира и при всяко негово движение останалите прихваха в гръмогласен смях. Беше странно да наблюдаваш как игра, основаваща се на мълчанието, предизвиква такава врява.

Вероятно заради шума наоколо духът, който досега бе спирал Армануш да прекрачи границата, сякаш се изпари.

— Музиката, която слушаш, е съвсем западняшка. Защо не слушаш близкоизточните си корени?

— В какъв смисъл? — озадачи се Ася. — Ние сме от Запада.

— Не, не сте от Запада. Турците са от Близкия изток, но кой знае защо, постоянно го отричат. Ако ни бяхте разрешили да останем по домовете си, и ние щяхме да сме от Близкия изток и нямаше да се превръщаме в диаспора — възрази Армануш и веднага се притесни, защото не бе искала да звучи толкова рязко.

Ася задъвка устата си, а после единственото, което попита, бе:

— В какъв смисъл?

— В какъв смисъл ли? В смисъл, че робството, наложено от султан Хамид, е турско и ислямско. В смисъл, че през 1909 година в Адана е имало кланета, а през 1915 година са изселени много хора… Това говори ли ти нещо? Чувала ли си някога за геноцида над арменците?

— Аз съм само на деветнайсет — сви рамене Ася.

Тийнейджърите отзад изръкопляскаха на луничавото момиче, което не успя да изпълни навреме задачата, и на негово място застана нов играч — върлинесто красиво момче с адамова ябълка, която изпъкваше на врата му при всяко движение. Момчето вдигна четири пръста, за да покаже, че заглавието на филма е от толкова думи. После се зае да обяснява първата. Вдигна ръце във въздуха и уж хвана между длани въображаемо клъбце, което помириса и започна да изстисква. Съотборниците му не се досетиха какво показва, а противниците им започнаха да се подсмихват.

— Това оправдание ли е? — погледна Армануш Ася право в очите. — Как може да си толкова дебелокожа?

Понеже не знаеше какво означава английската дума „дебелокожа“, Ася не видя проблем да приеме, че е именно такава, докато не намери английско-турски речник да я провери. Мълча дълго, докато се наслаждаваше на слънцето, надзърнало за кратко иззад плътните облаци. Сетне промълви:

— Ти си толкова увлечена по историята.

— А ти не си ли? — провлачи Армануш с глас, в който се долавяха и неверие, и презрение.

— Каква е ползата? — отсече в отговор Ася. — Защо да знам нещо за миналото? Спомените са само бреме.

Армануш извърна глава и погледът й неволно падна върху тийнейджърите. Тя присви очи и започна да следи съсредоточено движенията на момчето. Ася също се обърна, погледа играта и без да иска, изтърси отговора:

— Портокал!

Тийнейджърите прихнаха и погледнаха младите жени на съседната маса. Ася се изчерви, Армануш се усмихна. Двете платиха сметката набързо и отново излязоха на улицата.

— Кой филм е с „портокал“ в заглавието? — попита Армануш, след като стигнаха крайбрежната алея.

— Портокал с часовников механизъм , предполагам.

— О, вярно! — кимна в знак на Армануш. — Слушай, за увлечението по историята — продължи тя, като се постара да подреди мислите си. — Трябва да разбереш, че колкото и болка да носи, именно историята ни държи живи и сплотени.

— Е, бих казала, че това е привилегия.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че приемствеността е привилегия. Прави те част от група със силно чувство за сплотеност — отговори Ася. — Не ме разбирай погрешно, виждам колко трагично е било миналото за семейството ти и уважавам желанието ти, каквото и да става, да държиш спомените живи, така че скръбта на предците ти да не се забравя. Но точно тук пътищата ни се разделят. Ти си повела кръстоносен поход, с който отстояваш паметта, докато аз предпочитам да съм като Маминка и да не помня нищо.

— Защо миналото те плаши толкова много?