Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Армануш спря, осъзнала ужасена какво е написала току-що. Имам предвид по отношение на храната — побърза да добави.

Ей, Мадам Моята-Прокудена-Душа, уж ни беше репортер от бойното поле, а сега говориш като туркиня! Да не са те потурчили?Беше Анти-Кавърма.

Армануш си пое дълбоко въздух.

Точно обратното. Никога през живота си не съм се чувствала толкова арменка. За да усетя докрай арменските си корени, трябваше да дойда в Турция и да се срещна с турците. Семейството, на което гостувам, е много интересно, малко са лудички, но вероятно всички семейства са луди. Тук обаче има нещо сюрреалистично. Ирационалността е част от здравия разум. Имам чувството, че съм се озовала в роман на Габриел Гарсия Маркес. Една от сестрите прави татуировки, другата е ясновидка, третата е учителка по турска история, а четвъртата е ексцентрична стара мома, или ку-ку на пълен работен ден, както би казала Ася.

Коя е Ася? — написа веднага Лейди Пийкок/Сирамарк.

Дъщерята в семейството. Млада жена с четири майки и нито един баща. Голям образ… гневна, саркастична и остроумна. От нея ще излезе добра героиня на Достоевски.

Армануш се запита къде ли е Барон Багдасарян.

Говори ли с някого за геноцида, Мадам Моята-Прокудена-Душа?, полюбопитства Тъжно Съвместно-Съществуване.

Да, няколко пъти, но е много трудно. Жените в къщата изслушаха с искрен интерес и тъга историята на семейството ми, но толкова. За турците миналото е друга губерния.

Щом жените стигат само дотук, не тая надежди за мъжете им… — намеси се и Дъщерята на Сафо.

Всъщност досега не съм имала възможност да разговарям с мъже — написа Мадам Моята-Прокудена-Душа — беше го осъзнала току-що. — Но тези дни Ася ще ме заведе в кафене, където се срещат редовно. Там, предполагам, ще се запозная с някакви мъже.

Внимавай, ако седнеш да пиеш с тях. Алкохолът изважда на показ най-неприятното у хората, така да знаеш — предупреди Алекс Стоика.

Според мен Ася не пие. Те са мюсюлмани! Но със сигурност пуши като комин.

Лейди Пийкок/Сирамарк написа: В Армения също пушат много. Наскоро ходих отново до Ереван. Цигарите изтребват нацията.

Армануш се намести нервно на стола. Къде беше той? Защо не пишеше? Дали беше ядосан, дали не й се сърдеше? Дали изобщо си мислеше за нея?… Тя щеше да продължи да се терзае с въпроси, ако точно тогава върху трепкащия екран не се появи следващото изречение.

Кажи ни, Мадам Моята-Прокудена-Душа, мисли ли си за Парадокса с еничарите, откакто си в Турция?

Беше той! Той! Той! Армануш прочете отново изречението, после написа: Да, мислила съм.Но не знаеше какво друго да добави. Сякаш доловил колебанието й, Барон Багдасарян продължи:

Хубаво е, че се разбираш така добре със семейството. И ти вярвам, когато разказваш, че са добродушни хора, интересни посвоему. Но не разбираш ли? Ти си им приятелка само докато се отказваш от националната си принадлежност. Така е било с турците през цялата им история.

Натъжена, Армануш стисна устни. В другия край на стаята Ася се мяташе и въртеше в леглото, явно сънуваше мъчителен кошмар, и мърмореше нещо неразбираемо. Каквото и да казваше, тя го повтори много пъти.

Единственото, което ние, арменците, искаме, е да ни признаят загубата и болката — най-важното условие, ако искаме истинските отношения между хората да процъфтяват. Това казваме на турците: вижте какво, ние скърбим, скърбим вече близо век, защото сме загубили любимите си хора, били сме изгонени от домовете си, били сме прокудени от земите си, отнасяха се с нас като с животни и ни клаха като овце. Беше ни отказано дори да умрем достойно. Дори болката, причинена на предците ни, не е толкова мъчителна, както постоянното отричане след това.

Как ще отвърнат турците, ако им кажеш това? Никак. Има само един начин да се сприятелиш с турците — да си точно толкова неинформиран и плиткопаметен като тях. Те няма да се присъединят към нас в признаването ни на миналото, затова от нас се очаква да се присъединим към тях в невежеството им за миналото.

Най-неочаквано на вратата се почука тихо, после още и още веднъж. Армануш се сви на стола, а сърцето й заби ускорено. Импулсивно изключи екрана на компютъра.

— Да — прошепна.

Вратата се отвори тихо и вътре се шмугна леля Бану. Сега беше с хлабаво завързана розова кърпа на главата и дълъг бозав халат. Станала в този час заради молитвата, тя бе забелязала, че в стаята на момичетата свети.