Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Престани! — възкликна леля Бану почти с писък. Усети как й пари в стомаха и как на гърлото й засяда жлъч, когато се тросна: — Не искам да научавам. Не съм любопитна. Проклинам деня, в който те попитах за бащата на Ася. О, Боже, иска ми се да не бях. За какво ми е да знам, щом не мога да променя нищо? Това е отрова, която те осакатява завинаги. Не можеш да я повърнеш, не можеш да умреш. Не искам да ми се случва още веднъж… Пък и какво ли знаеш ти!

Не проумяваше защо е изпуснала последния въпрос. Беше наясно, че поиска ли да узнае повече за миналото на Армануш, трябва да попита именно Господин Горчивия, той беше гюлябани 39 39 Таласъм (турски). — Б.пр. , най-коварните от всички джинове, но и най-осведомените, когато ставаше въпрос за мъчителен край.

Застигнати от прокоба войници, издебнати от засада и избити до крак далеч от родния дом; пътници, покосени от бялата смърт в планината; чумави, заточени навътре в пустинята; странници, ограбени и заклани от разбойници; пътешественици, залутали се насред пущинака; престъпници, изпратени на далечен остров да посрещнат смъртта си… гюлябани се бяха нагледали на какво ли не. Бяха присъствали на кървави битки, в които до крак бяха избивани цели батальони, бяха в села, обречени на гладна смърт, при кервани, изпепелени от вражески огън. Бяха там, когато в Битката при Ярмук мюсюлманите премазали огромната войска на император Ираклий и когато берберът Тарик заявил с гръмовит глас на войниците си: Отзад е морето, отпред е противникът! О, воини мои, къде ще избягате? , и бяха видели как нахлува в Испания на вестготите и изтребва всичко по пътя си; бяха присъствали когато Карл, по-късно наречен Мартел 40 40 Букв. „Чука“. — Б.пр. , съсякъл триста хиляди араби в Битката при Тур и когато замаяните от хашиша асасини убили прославения везир Низам ал-Мулк и започнали да сеят терор, докато монголският хан Хулагу не разрушил крепостта им в едно с всичко останало. Гюлябани бяха видели с очите си всички тези злочестини. Бяха прословути най-вече с това, че тормозят залуталите се без храна и вода в пустинята. Когато и където и да умреше някой, без да оставя подире си гроб, те се появяваха до трупа. Стига да решеха, че се налага, можеха да се преобразят в растения, камъни или животни, особено в лешояди. Дебнеха, наблюдаваха гледката отстрани или отгоре, макар и да бе известно, че се случва да преследват и керваните, да крадат каквато храна имат несретниците, да плашат пилигримите на път за поклонение, да нападат шествия или да нашепват ужасяваща мелодия за смърт в ушите на осъдените на каторжен труд или на принудените да поемат към своята гибел. Те бяха наблюдатели на онези мигове от времето, за които човеците не разполагаха с доказателства, нямаха летописи, които да четат.

Гюлябани бяха грозни свидетели на грозотата, която човешките същества са способни взаимно да си причинят. Затова леля Бану реши, че ако, както твърдеше Армануш, през 1915 година семейството й наистина е било принудено да тръгне към своята смърт, Господин Горчивия със сигурност ще знае.

— Ще ме питаш ли нещо? — рече той, както седеше в края на леглото и злорадстваше, че леля Бану е изпаднала в такова затруднено положение. — Бях лешояд — продължи горчиво — единствения глас, с който знаеше да говори. — Видях всичко. Наблюдавах как те, жени и деца, вървят и вървят, и вървят. Летях над тях, кръжах в синьото небе и чаках да се свлекат на колене.

— Млъквай! — ревна леля Бану. — Млъквай! Не искам да знам. Не забравяй кой е господарят.

— Да, господарко — сви се Господин Горчивия. — Твоята воля е задължителна за мен и ще бъде така, докато носиш талисмана. Но ако решиш да разбереш какво се е случило през 1915 година със семейството на момичето, само ми кажи. Моята памет може да бъде и твоя, господарко.

Както седеше на леглото, леля Бану изправи гръб и прехапа силно устни, за да изглежда непреклонна, нямаше намерение да показва слабост пред Господин Горчивия. Докато се опитваше да устои на изкушението, замириса на прах и мухъл, сякаш стаята бе започнала да загнива. Или сегашният миг бързо се разлагаше в утайката на времето, или разложението от миналото бе започнало да се просмуква в настоящето. Вътрешните порти на времето чакаха да бъдат отворени. За да ги запази залостени и всичко да си остане на мястото, леля Бану извади Свещения Коран, който държеше под седефен капак в едно чекмедже на нощното шкафче. Отвори го напосоки и прочете: