Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията (му) 41 41 50:16. — Б.а. .

— Аллах — въздъхна тя. — Ти си по-близо до мен, отколкото вената на шията ми. Помогни ми да изляза от безпътицата. Дай ми блаженството на неведението или силата да понеса знанието. Каквото и да избереш, ще бъда признателна, но моля те, не ме прави безсилна, ако ми даваш знание.

С тази молитва леля Бану стана от леглото, облече халата и отиде тихо и бързо в банята да се приготви за сутрешната молитва. Погледна часовника върху шкафчето: осем без петнайсет. Нима беше лежала толкова дълго в леглото и бе спорила с Господин Горчивия, със съвестта си? Тя побърза да си измие лицето, ръцете и краката, после се върна в стаята, вече забрадена с прозрачната кърпа за молитва, постла килимчето и се замоли.

Ако тази сутрин леля Бану беше закъсняла да подреди масата за закуска, Армануш щеше да е от последните, които ще научат. Беше стояла до късно пред компютъра и се беше успала, дори сега още й се спеше. Размърда се, обърна се, придърпа нагоре завивката и се постара да заспи отново. Отвори сънено око и видя, че Ася седи на бюрото, чете книга и слуша музика със слушалки.

— Какво си си пуснала? — попита високо Армануш.

— Ъ? — извика Ася. — Джони Кеш!

— А, да, разбира се. Какво четеш?

— „Ирационалният човек. Изследване върху екзистенциалната философия“ — отговори същият висок нетрепкащ глас.

— Не е ли и това малко ирационално? Как е възможно да слушаш музика и в същото време да се съсредоточиш дотолкова, че да четеш екзистенциална философия?

— Пасват си отлично — отбеляза Ася. — И Джони Кеш, и екзистенциалната философия проникват в човешката душа, за да видят какво има вътре, и нещастни от онова, което са открили, я оставят отворена.

Преди Армануш да успее да се замисли над това, някой почука на вратата и повика момичетата да хванат последния влак за закуска.

Намериха масата сложена само за тях двете — всички останали вече се бяха нахранили. Баба и Маминка бяха отишли на гости у роднина, леля Джеврийе беше в училището, леля Зелиха — в ателието за татуировки, а леля Фериде беше в банята, за да боядиса косата си морковена. Единствената леля във всекидневната, кой знае защо, изглеждаше кисела.

— Какво има, да не би твоят джин да те е зарязал? — попита Ася.

Вместо да отговори, леля Бану се отправи към кухнята. През следващите два часа подреди наново кутиите със зърнени храни по полиците, изтърка подовете, направи ореховки със стафиди, изми пластмасовите плодове по плота и старателно изтърка с гъбата превърналата се във вкаменелост горчица в ъгъла на печката. Когато накрая се върна във всекидневната, завари двете момичета още на масата за закуска — присмиваха се на всеки кадър от „Проклятието на любовта“, най-дълго излъчвания сапунен сериал в историята на турската телевизия. Но вместо да се възмути, задето се подиграват на нещо, толкова ценно за нея, леля Бану само се изненада — изненада се, че съвсем е забравила за него и за пръв път от години е пропуснала любимия си сериал. Беше й се случвало само веднъж, преди години, по времето на нейното покаяние. Да й прости Аллах, но дори тогава си мислеше за „Проклятието на любовта“ и се питаше какво ли става в епизодите, докато тя се покайва. Как обаче го беше пропуснала сега, съвсем без причина? Дали мислите й наистина бяха толкова погълнати с друго? Нима нямаше да усети, ако наистина беше толкова объркана?

Изведнъж забеляза, че двете момичета я наблюдават от столовете, и се притесни — вероятно защото се досети, че след като сапуненият сериал е свършил, те може би си търсят нов обект на насмешки.

Ася обаче явно беше намислила друго.

— Армануш се чудеше дали ще й гледаш на таро.

— За какво й е? — отвърна тихо леля Бану. — Кажи й, че е красива умна млада жена с бляскаво бъдеще. Само който няма бъдеше, иска да научи нещо за бъдещето си.

— Ами гледай й тогава на печени лешници — настоя Ася, като пропусна превода.

— Вече не гледам на такива неща — заяви леля Бану така, сякаш се разкайваше. — Методът не се оказа чак толкова добър.

— Виждаш ли, леля е ясновидка позитивистка. Всеки път, когато гадае, измерва допустимата грешка по научен път — обясни на английски Ася на Армануш, но после продължи вече сериозно на турски: — Гледай ни тогава на кафе.

— Това вече е друго нещо — виновно отвърна леля Бану, неспособна да устои на кафето. — На това мога да гледам винаги.