Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Кое парче на Джони Кеш ще слушаме?

— Dirty Old Egg-Suckin’ Dog 42 42 Дъртото мръсно гадно псе (анг.) .

— Така ли се казва парчето? Не го знам.

— Ъхъ — отвърна сериозно Ася. — Хайде, почва. Слушай…

Парчето започна — вяла прелюдия, после кънтри мелодии, които се сливаха с писъците на чайките и с гласовете на турците в далечината.

Докато слушаше, Армануш беше твърде изумена от разминаването между текста и гледката наоколо, за да се наслади на песента. Хрумна й, че тази песен е точно като Ася — пълна с противоречия и темперамент, в разрез с онова, което я заобикаля, чувствителна, реагираща на всичко, готова всеки момент да избухне. Армануш се облегна, а шепотът в далечината се превърна в монотонно жужене, във въздуха отново политнаха парчета симид — малко вълшебство, отнесено от бриза, фериботът продължи да се плъзга плавно напред и призраците на всички риби, обитавали някога тези води, заплуваха заедно с тях в наситеносиньото, почти мастилено море.

Когато парчето свърши, вече бяха пристигнали. Някои от пътниците скочиха на брега още преди фериботът да е опрял в кея. Армануш загледа смаяна акробатичните изпълнения, възхитена от многото таланти, които истанбулчани бяха развили, за да не изостават от градското темпо.

След петнайсет минути увисналата дървена врата на кафене „Кундера“ се отвори с оглушително тракане и в него влязоха Ася Казанджъ в светломорава хипарска рокля и гостенката й по дънки и най-обикновен пуловер. На обичайното място Ася завари обичайната групичка в обичайното настроение.

— Здравейте всички — изчурулика тя. — Това е Ейми, приятелка от Америка.

— Здравей, Ейми! — поздравиха я в хор. — Добре дошла в Истанбул!

— За пръв път ли си тук? — попита някой.

Към него се присъединиха и други.

— Градът харесва ли ти? А храната? Колко ще останеш? Смяташ ли да дойдеш пак?…

Макар да я посрещнаха сърдечно, бързо се върнаха към обичайното си състояние на неуморно безразличие, тъй като нищо не можеше да наруши велия ритъм, който обикновено цареше в кафене „Кундера“. Който изпитваше нужда от скорост и разнообразие, просто можеше да излезе навън, където имаше колкото щеш. Тук властваха задължителната мудност и вечното повторение. Това бе заведение на повторенията, на обсебеността и вторачването, то беше за хора, които не искат да имат нищо общо с по-голямата картина, ако изобщо съществуваше такава.

По време на кратките паузи между въпросите Армануш разглеждаше мястото и хората и се опитваше да се досети откъде е дошло името на кафенето. Постоянното напрежение между вулгарната действителност и тази предателка фантазията, представата за „чуждите“, противопоставени на „нашите“ , унесът в заведението и накрая, намусените лица на мъжете, които сякаш се двоумяха, отчаяни, дали да предпочетат бремето на хаотичните си любовни връзки, или да станат полуистински от лекота — всичко тук наподобяваше сцена от роман на Кундера. Те обаче не знаеха и нямаше как да знаят всичко това, защото бяха погълнати от него, бяха негова неразделна част, точно както рибите не могат да проумеят колко огромен е океанът, в който плуват, наблюдавайки го през размазаните лещи на водата наоколо.

Сравнението на кафенето със сцена от Кундера, удвои интереса на Армануш. Тя забеляза много други неща, включително факта, че всички на масата говорят английски, макар и с акцент и с граматически грешки. Като цяло явно не им беше трудно да превключват от турски на английски. В началото си обясни тази лекота със самоувереността им, но в края на деня подозираше, че тя се дължи не толкова на увереността им в знанията по английски, колкото на липсата на увереност на какъвто и да е език. Те се държаха и разговаряха така, сякаш, каквото и да кажат, както и да го кажат, няма да изразят докрай най-съкровената си същност, и в крайна сметка езикът не е друго освен вмирисания труп на кухите думи, които отдавна са се разложили отвътре.

Армануш забеляза и че на почти всички снимки на пътища по стените са изобразени или западни държави, или екзотични места и на пръсти се броят картините, имащи нещо общо с местата по средата. Направила това откритие, тя не бе съвсем сигурна как трябва да го тълкува. Може би полетът на въображението тук беше насочен или към преселване на Запад, или към бягство в далечни екзотични земи.

В кафенето се шмугна мургав слаб уличен търговец, който явно се криеше от келнерите от страх да не го изгонят. Носеше голяма табла с небелени жълти бадеми върху кубчета лед.