Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Направиха кафе: за Армануш без захар, а за Ася — с много захар, макар че тя не искаше да й гледат. Кофеинът я вълнуваше повече, отколкото съдбата. След като Армануш изпи кафето, чинийката беше сложена отгоре върху чашата, беше притисната силно, после чашата бе завъртяна в три водоравни кръга и бе обърната върху чинийката, така че утайката на дъното да се стече бавно надолу и да образува рисунък. След като дъното на чашката се охлади, леля Бану го обърна и се зае да разчита рисунъка, като плъзгаше поглед по часовниковата стрелка.

— Виждам тук една много разтревожена жена.

— Сигурно майка ми — въздъхна момичето.

— Страшно се безпокои. Мисли те през цялото време, обича те много, но душата й е потисната. После виждам град с червени мостове. Има вода, море, вятър и… мъгла. Виждам и семейство, много глави… погледни, много хора, много любов и грижи, а също много храна…

Армануш кимна, леко притеснена, че са я разчели толкова ясно.

— После… — подхвана пак леля Бану, пропускайки лошата новина на дъното на чашата — цветя, които скоро щяха да бъда разпръснати върху гроб, далече, много далече. Завъртя чашата между пълните си пръсти. Следващите й думи прозвучаха по-високо, отколкото бе смятала, и стреснаха всички. — О, има и младеж, който много държи на теб. Но защо е зад було?… Зад нещо като було.

Сърцето на Армануш трепна.

— Възможно ли е да е екран на компютър? — попита дяволито Ася точно когато Султан Пети й скочи на коленете.

— Не виждам компютри в утайката — възрази леля Бану. Не обичаше да включва техниката в медиумния си свят.

Застина вглъбено, завъртя леко чашата, после застина отново. Сега вече върху лицето й се четеше тревога.

— Виждам едно момиче, твоя връстничка. С къдрава коса, черна, съвсем черна… големи гърди…

— Благодаря, лельо, схванах тънкия намек — засмя се Ася. — Но не е задължително да включваш родините си във всяка чаша, на която гледаш, на това му се вика шуробаджанащина.

Леля Бану примига с вкаменено лице.

— Тук има въже, дебело здраво въже с примка в единия край, прилича на ласо. Вие двете, момичета, ще бъдете свързани една с друга много силно… Виждам духовна връзка…

За тяхно разочарование леля Бану не каза нищо повече. Спря да гадае, остави чашата от кафе върху чинийката и я напълни със студена вода, така че рисунъкът да се размаже и да изчезне, преди някой, бил той добър или зъл, да е успял да надзърне вътре. Това му беше хубавото на гадаенето на кафе — за разлика от съдбата, написана от Аллах, написаното от кафето винаги може да бъде измито.

На път за кафене „Кундера“ се качиха на ферибота, та Армануш да види града в целия му размах и великолепие. Подобно на самия ферибот, и пътниците на него имаха уморен вид, но той бързо бе заличен от вятъра, извил се внезапно, когато огромният съд навлезе в лазурносиньото море. Врявата на множеството се засили за минута, после заглъхна до монотонно жужене — фон на другите звуци: тракането на двигателя отстрани на корпуса, плисъкът на вълните, писъците на чайките. Армануш забеляза зарадвана, че ленивите чайки по брега са поели заедно с тях. Почти всички на ферибота ги хранеха с парчета симид — сусамови гевреци, които тези месоядни птици смятаха за неустоимо лакомство.

На пейката отсреща седяха строго облечена представителна жена и синът й, тийнейджър — уж бяха един до друг, а сякаш ги деляха светове. Армануш долови от лицето на жената, че не е първа поклонница на обществения транспорт, че презира масите и стига да има възможност, ще метне в морето всички бедно облечени пътници. Скрит зад очилата с дебели рамки, синът явно се притесняваше от студеното държане на майка си. Като герои на Фланъри О’Конър са — помисли си Армануш.

— Разкажи ми още за този Барон — подкани неочаквано Ася. — Как изглежда? На колко години е?

Армануш се изчерви. В ярката светлина на зимното слънце, надзърнало през плътните облаци, лицето й изглеждаше точно като на влюбена млада жена.

— Не знам. Не съм го виждала никога. Виртуални приятели сме. Вероятно се възхищавам на ума и страстта му.

— Не искаш ли някой ден да се срещнете?

— И да, и не — призна Армануш, след като купи симид от малкия, но пълен с хора бюфет вътре.

Отчупи едно парче и се надвеси с него над перилата отстрани на ферибота, за да изчака да се приближи някоя от чайките.

— Не се налага да чакаш — усмихна се Ася. — Просто метни парчето във въздуха и някоя на мига ще го хване.