Джулиет Мийд - Близки непознати

— По дяволите. Дължа ти извинение.

— Сериозно? — Тя го изгледа с широко отворени очи.

— Боя се, че да. Не знам какво ми стана. Не мога да намеря достатъчно извинение. — Направи неопределен жест. — От горещината ли, от виното, от радост, че каза да… Не знам. Обикновено не постъпвам така, повярвай ми. — Искрено желаеше да не се бе държал така.

— Не постъпваш така?

— Никога. Е, почти никога.

— Срамота. — Тя говореше толкова тихо, че на Оливър му се стори, че не е чул добре.

— Какво каза?

— Казах, че е срамота, че не се държиш така по-често. На мен ми хареса.

— Кристи, боже мой. — Целуна я отново, този път още по-пламенно, като държеше раменете й приковани към одеялото и тя му отвърна със същата страст.

Докато се целуваха, тя сякаш се гледаше някъде отдалеч, лежеше по гръб, единият й крак бе наклонен настрани, полата откриваше коленете й, ключицата й бе зачервена от слънцето, косата й бе разрошена от ръцете на Оливър. Моментът не беше подходящ да споменава Луиз, изведнъж това й се стори крайно неуместно. Единственото, което сега имаше значение, бе, че той я желаеше, а тя искаше да направи така, че да запомни тези няколко часа, прекарани насаме с него. Целуваха се като млади влюбени, доволни бяха, че лежат на тревата, напълно забравили къде се намират. Най-после с дълга въздишка Оливър седна и хвана главата си с ръце.

— Кристи, знаеш, че трябва да се връщам в Лондон, нали? Вероятно още тази вечер. — Тя кимна спокойно, изразът й беше сериозен. — Утре вечер трябва да бъда в Лорънсвил. — Тя отново кимна, макар че почти не го чу. — Трябва да вървя — повтори той намусено.

— Знам, че трябва.

— Не ми се тръгва.

— Знам.

— Но трябва. Не знам какво да кажа, какво да правя.

— Всичко е наред. — Тя започна да събира нещата от пикника. — Всъщност не хапнахме нищо.

— Довечера ще тръгна. Или може би утре рано сутрин. Трябва да пътувам довечера.

— Чух.

— Налага се да уредя всичко, преди да замина. Имам предвид за филма.

Тя кимна.

— Трябва да го уредя.

Тя пак кимна.

— Естествено.

— Разбираш ли, Маги… — Преглътна трудно. — Маги ще ме чака да й позвъня кога пристигам и че съм уредил всичко. Маги ще ме чака.

— Не бива да я караш да те чака.

— В никакъв случай.

— Става късно. Искаш ли да дойдеш вкъщи и да се освежиш преди пътуването? Мога да ти предложа и още нещо за пиене?

Тя прибра всичко от обяда. Празните бутилки сложи в хладилната торба, а сгънатото карирано одеяло — върху капаците на кошницата. Стоеше, наблюдаваше го и му се усмихваше мило. Оливър, все още коленичил на тревата притисна лице до корема й.

Върнаха се с колата до Бокхемптън. Градината бе прекрасна в здрача и мирисът на орловите нокти навлизаше през френските прозорци. Седнаха в гостната, а не в градината, да не би някой съсед да дойде при тях. Оливър дори взе предпазни мерки и заключи входната врата, за да не ги безпокои никой. Седяха в здрача и разговаряха. Оливър с лекота обясняваше на Кристи колко обича Маги и колко не я обича, Кристи не го прекъсваше, само държеше ръката му и го слушаше. Когато той на свой ред я попита какво изпитва към Гейб, тя отговори простичко, че вече не знае и че в момента не искала да мисли на тази тема, особено когато Оливър е тук. Той не настоя. Беше забравил какво е да говори като хората пред жена, която желаеше да го слуша, без вниманието й да се раздвоява, да не ги прекъсват деца, очите й непрекъснато да се взират в него, а не да се прави, че чете вестник или търси липсваща част от Лего. Оливър говори дълго, без да спомене Луиз или друга жена, освен Маги.

В осем часа Кристи погледна часовника си.

— Оливър, кога трябва да тръгнеш?

— Няма значение. Ще се кача на влака или ще остана у Еди и ще тръгна сутринта.

— Няма защо да спиш у Еди. Знаеш го.

— Да, знам.

Кристи донесе още една бутилка вино. Завари Оливър да гледа снимката от сватбата върху пианото.

— Оливър, не бих искала да направя нещо, което да те постави в трудно положение.

— В трудно положение ли? Не желаеш да ме компрометираш? — Оливър се засмя глухо. — Господи, ние май се объркахме, какво ще кажеш? Никога в живота си не съм искал да бъда джентълмен, а ето сега желая с цялото си сърце да бях такъв. Само Бог знае кой е в трудно положение и как попаднахме в него.

— Знаеш какво искам да кажа. Не желая да страдаш заради мен, не искам никой да страда заради мен. Само от това трябва да се пазим.

Оливър удари с юмрук по пианото и клавишите му се раздрънчаха, а снимката падна с трясък на пода.