Джулиет Мийд - Близки непознати

— Опитай — насърчи го шепнешком Кристи.

— Струва ми се, че те познавам отдавна. Трудно ми е да ти го опиша. Всичко ми изглежда познато. Че съм бил тук с теб. Напълно съвпада.

— Може би донякъде наистина е така, след като аз живея във вашата къща, а вие — в нашата. И аз имам чувството, че те познавам отдавна. Може би усещането идва оттам, че всеки живее живота на друг непознат и то до интимни подробности. — Сведе очи необичайно срамежливо. Тя не се съмняваше ни най-малко, че Оливър помнеше всичко, което се бе случило на същото това място и го бе завела там, откъдето бе запазил тъжни спомени, но той едва ли би обсъждал това с непозната.

— Вероятно си права. Може би от това, че след като вчера се срещнахме, говорихме дълго за телевизионната серия, сега пък идваме тук — всъщност не съм идвал около година. Много странно усещане. — Оливър отстъпи от обичайния си метод на съблазняване. Кристи нямаше да се хване на същата тактика, както стана с Луиз или Сара, а също и с безброй други лесни завоевания.

— Надявам се, че не ти е неприятно.

— О, не, направо е чудесно. Не бих ги пропуснал за нищо на света. Още вчера ти го казах, нали? Сигурно ме мислиш за драскач, който използва само клишета.

— Оливър, смятам, че си чудесен писател. — Кристи се наведе към него, изразът й беше открит, погледът й пламенен. — Повярвай ми. Мисля, че имаш призвание да пишеш на всякакви теми. Когато чета онова, което си написал, направо се чувствам на мястото, за което пишеш, виждам го с твоите очи, много е лично. Честна дума.

— Караш ме да се изчервявам. Да не би да си останала с това впечатление само от материалите ми от Щатите?

— Не, прочетох и други неща… Открих ги в твоя кабинет.

— Забравих, че си чела някои файлове. Това е направо музика за ушите ми, Кристи. Не съм бил толкова поласкан, откакто получих журналистическа награда в училище.

— Не е ласкателство, Оливър. Истината ти казвам. Сигурна съм, че ще печелиш още много награди… Заслужаваш ги. — Оливър легна по гръб на тревата със скръстени под главата си ръце и остави одеялото на Кристи.

— Знаеш ли, мислих за това, което каза, за сходствата между Щатите и Англия… — Нужно му беше да стъпи на по-солидна почва, иначе щеше да извърши нещо истински глупаво, като да се опита да я сваля или нещо още по-лошо.

— Между Юга и Англия. Според мен няма много прилики между янките и англичаните.

— Поправям се. Едно от нещата, които истински обичам в Щатите, на Юг, е, че не се притеснявате да похвалите някого. Не изпитвате неудобство, когато правите комплимент. Няма да намериш нито един англичанин — мъж или жена, който да е готов да го направи. Ако попитам някой приятел или собствената си жена какво мислят за нещо, което съм написал, най-голямата похвала ще бъде: „Не е толкова зле за този боклук“.

— Ама това е срамота! У нас ние казваме нещата така, както ги виждаме и ако е добро, не го крием.

— В Америка бих се чувствал много добре.

— Така ли? Не мога да си те представя другаде, освен в Бокхемптън. Според мен мястото ти е тук. — Кристи му подаде чинията с раци. — Ами Маги? Тя иска ли да живее в Щатите?

— Не знам какво иска Маги. В момента се занимава с феминистки фантазии, затова предполагам, че всичко й се иска. — Оливър не забеляза как Кристи сбърчи нос като чу думата „феминистки“, тъй като бе затворил очи. Тъкмо си мислеше, че ако започнат да обсъждат Маги, почвата би станала съвсем нестабилна.

— В моята страна също има много жени, които непрекъснато говорят, че искат да постигнат какво ли не. По мое мнение… — Тя не довърши изречението, понеже Оливър рязко се изправи.

— По твое мнение? Какво е твоето мнение?

Тя тръсна глава.

— Според моето скромно мнение твърде много жени се държат като глезени деца, а са достатъчно големи, за да имат повече мозък в главите си. Би трябвало да искат по-малко, а да дават повече от себе си. Според мен животът е твърде кратък и не бива непрекъснато да се вайкаме, че съжаляваме за това или онова. Смятам, че човек трябва да действа решително.

— Да действа решително ли? — Оливър се усмихна. — Хубав израз. Ще го запомня и ще го кажа на Маги, когато следващия път започне да ми опява колко бил ужасен животът.

— Но тя сигурно си живее чудесно тук.

— Вярно, но все се оплаква, че не се изявява, съжалява за работата си, смята, че децата отнемат времето и силите й, че е затворена тук, в провинцията, и няма избор.

— Но това направо е невъзможно! Всеки мъж или жена има избор. Всеки трябва да направи своя избор, понякога наистина не е приятен, но после няма смисъл да се оплакваме. След като има хубав дом, съпруг, две деца, би трябвало да е щастлива. Много жени биха й завидели. Самата аз й завиждам, например, затова че има две деца. — Тя обърна очи към далечните поля отвъд реката. Оливър я наблюдаваше. Всичко у нея беше както трябва — духът й, видът й, акцентът й, здравите схващания. Беше точна и проницателна, което я правеше много чувствена и съвсем различна от темпераментните гневни избухвания на Маги. Приближи се до нея.