Джулиет Мийд - Близки непознати

Април 1993 г.

Маги тъкмо беше преоблякла бебето с чисти ританки за през нощта и закопчаваше последното копче, когато чу как външната врата се хлопва и Оливър тръгна нагоре по стълбата. Докато разкопчаваше джинсите си, той отвори вратата на спалнята. Съпругът й беше рус като нея, висок, хубав, дългокрак мъж, който още с влизането си се усмихна на своя син и наследник.

— Къде беше? — Маги не обичаше гласът й да звучи обвинително, но вече се дразнеше по-често отколкото й се искаше да признае.

— В кръчмата. — Той взе Артър на ръце и го подхвърли във въздуха. — Как си, приятелче? Забелязвам, че не ти се спи много. — Бебето размаха ръчички във въздуха, доволно, че баща му ще си поиграе с него. — Бях с Бриг. Беше трудно да се отърва от него, Маги. Честна дума. Стояхме само половин час.

— Само половин час? Хубава работа, Ол! Да не би бирата им да се е свършила? Тази вечер нямаше ли някоя хубава барманка? Нещо, което да те изкуши?

— Престани да се заяждаш, Маги. Имахме работа. Там бяха Чарлс и Луси, също и Едуард. Всички ти изпращат поздрави. Мнооого поздрави за мама. — Остави бебето обратно на леглото и започна да го гъделичка по стъпалцата през кадифените ританки.

— Виж какво, той никога няма да заспи, ако го закачаш така. Клюмаше, когато го донесох. Щеше да е заспал, ако не беше включен тъпият телефонен секретар. Телефонът го събуди. — Маги седна на леглото по сутиен и пликчета, събу чорапите си и изгледа намръщено съпруга си.

— Твоят телефонен секретар — изрече той с доволна усмивка.

— Да, но ти не го беше изключил.

Оливър сви рамене.

— Хайде да не се караме за това, Магс. Да запазим силите си за някоя важна разправия. Не си лягаш, нали? — Погледна часовника си.

— Както ме гледаш, не би казал, че съм облечена като за „Риц“, нали?

— Слез долу. Искам да поговорим за почивката. Ще сложа негова светлост да спи, а ти сипи уиски. На мен голямо. — Намигна й, Маги омекна и му се усмихна.

— Да имаш да вземаш. Лека нощ, сладко малко зайче. Спи спокойно.

Маги и Оливър бяха свикнали да разговарят едновременно помежду си и с бебето. Маги подхвърляше по някоя реплика към Оливър, докато говореше на Артър, а Оливър казваше по нещо на Артър, докато разговаряше с Маги. Артър още не бе проговорил — всъщност беше само на девет месеца, но родителите му го разбираха. Ако някой ги подслушваше, трудно би могъл да разбере коя реплика за кого се отнася, макар че те все пак променяха тона си, а и човек можеше да се сети по съдържанието. Оливър Калахан например би могъл да бъде сравнен с много неща, но не и с малко сладко зайче.

Маги облече халата си и след като провери, че Лили спи спокойно, слезе отново в малкия хол, където седеше, докато ревът на Артър не бе я накарал да се качи в спалнята. Тя вяло разрови огъня. Беше средата на април, но вечерите все още бяха хладни и се налагаше да палят камината. Бележките й бяха пръснати по пода на стаичката, която тя настояваше да нарича свой кабинет, макар всички останали да я смятаха за килер. Тя събра листовете на купчина и ги пъхна в папка. Оливър ненавиждаше начина й на работа. Той казваше, че само три неща са нужни, за да бъдеш добър журналист — бързина, бързина и пак бързина. Маги му възразяваше, че единствената причина да твърди подобно нещо е относително подреденият кабинет, който си бе обзавел на долния етаж на къщата, и възможността да работи в помещенията на „Дейли телеграф“.