Джулиет Мийд - Близки непознати

Джейк се хвърли в прегръдките й като че ли не беше я виждал отдавна, потърка черната си къдрава глава в корема й, говореше и се смееше едновременно, така че почти нищо от думите му не се разбираше.

— Мамо, мамо, познай какво направи Били, само познай, беше толкова смешен, приличаше на слон…

Кристи прегърна момчето, погали го по главата и го остави да й опише как Били Феърчайлд — най-добрият му приятел от училище, напълнил устата си с вода и изпръскал учителката. Джейк смяташе, че това е невероятно смешно и беше истински възхитен. Мариела стоеше встрани и наблюдаваше Кристи предпазливо, не знаеше дали това ще развесели господарката й или пък ще я разсърди. Боеше се да не да обвинят нея за тази непочтена постъпка. Кристи беше в добро настроение. Макар да се намръщи и да се закани с пръст на момчето, много скоро на лицето й се появи прекрасната й усмивка, ако и тонът й да беше укорителен.

— Били се е проявил като много, много непослушен.

— Да, вярно. Много непослушен — съгласи се Джейк радостно.

— Бедната госпожа Уест.

— Да, бедната госпожа Уест. Били е непослушен — повтори момчето, а усмивката не слизаше от лицето му. Кристи се засмя, прегърна го и вдигна очи към Мариела. — Би ли завела Джейк до езерото да поплува преди вечеря? Аз се къпах на обяд и водата беше топла като в баня. Трябва да подготвя някои неща за Англия.

— Кога заминаваме за Англия, мамо? — поинтересува се Джейк. — Утре ли? Със самолет ли ще пътуваме? — Той започна да бучи като самолет. — Сега ли тръгваме?

— Скоро, миличък. Наистина много скоро. Ще стигнем там, преди да се усетиш.

— Ами Джаксън? Ще вземем ли Джаксън?

— Миличък, не е разрешено да водим кучета в Англия, но семейство Калахан ще го гледа добре, а там те имат три кучета — ще ти ги покажа на снимка.

— Три кучета? Страхотно! — Джейк, променчив като всяко петгодишно дете, веднага забрави за Джаксън и се втурна след Мариела. Докато Кристи го наблюдаваше как се отдалечава, тя отново си помисли каква трагедия беше, че синът й разчиташе толкова на компанията на животни. Би дала какво ли не, за да можеше да му роди братче или сестриче, но беше невъзможно. Това бе едно от тези неща, които не станаха така, както ги бе замислила.

Кристи се върна на горния етаж с няколко кашона за книжата на Гейб. Докато ги сортираше на купчини и ги редеше в кашоните, някое изречение или фраза от време на време се набиваше пред погледа й. Хората непрекъснато търсеха съвети от съпруга й. Негов колега бе написал на ръка: „Гейб, смятам, че всичко изглежда наред, но все пак бих искал да го провериш.“ Писмо с благодарности от Нейшънс Бенк: „Добре свършена работа, приятелю!“ „Гейб, оставям ти моята сметка за делото Морган Луис. Би ли могъл да провериш числата, когато ти остане време?“ Клиенти от старата му фирма в Ню Йорк продължаваха да се обръщат към него, явно на някои от бившите му колеги им липсваше точната му преценка. Кристи усети слаба тръпка — от какво ли? Дали от гордост? Не. Или понеже беше засегната? Тя уважаваше Гейб, разбира се, че го уважаваше, гордееше се с него, наистина изпитваше гордост, че колегите му — адвокати толкова го ценяха. Все пак беше време, когато тя самата се връщаше с купчина папки, върху които трябваше да работи, имаше бележки, на които тя трябваше да обърне внимание, тя да даде съвет, пишеха й бележки от благодарност, че се е справила с някоя важна сделка. Какво имаше сега? Нищо. Единствените, които искаха мнението й, бяха Мариела, Елън, някой работник или декоратор, повикан да промени нещо в имението. Кристи знаеше много добре, че никой не й забранява да работи, най-малко Гейб. Самата тя реши да напусне „Мерил Линч“ и никога не съжали за това. Никога. Но би било добре, ако от време на време някой извън къщата и семейството поискаше мнението й. Само защото бе прекъснала работа, за да бъде добра майка, съвсем не означаваше, че за една нощ умствените й способности са изчезнали. Разбира се, Гейб продължаваше да иска съвети от нея. Често се консултираше дали да поеме някой случай, как да се отнася с капризен клиент, кога да даде повишение на талантлив, но прекалено самоуверен младши сътрудник. Само че не беше същото. Дълбоко в сърцето си беше сигурна, че съпругът й искрено желаеше да знае какво мисли тя и обикновено разчиташе на нейното мнение. Но й се искаше и някой друг да цени ума й, някой, за когото не беше омъжена, на когото не плащаше заплата и който в идеалния случай да е по-висок от метър и десет. Довърши разпределянето на книжата и й се стори, че последните в купчината не бяха така добре подредени като първите, бяха по-смачкани, но дори и да бе така, Гейб едва ли щеше да забележи.