Джулиет Мийд - Близки непознати

Маги го хвана за ръката.

— Знаеш ли, Едуард, използваш най-баналните и изтъркани изрази, които съм чувала, но те обичам за това. Хубаво е около нас, майките, да се навърта по някой местен хитрец. Поддържате ни формата.

Едуард продължи да бъбри, докато Маги наливаше чашите, но я наблюдаваше внимателно. Тази вечер по държането й усети, че се чувства неловко и предположи, че причината е Оливър.

— Е, как е той?

— Кой?

— Любовникът ти, разбира се. Кого мислиш, че имам предвид, Маги? Онзи горе.

— Оливър е добре. След минута сам ще го видиш.

— А ти? Как си всъщност? — Едуард седна във фотьойла и изпъна дългите си крака.

— Как ли съм наистина? — повтори като ехо Маги. — Ох, Едуард, не знам. Очаквам това заминаване, но като че ли не съм много ентусиазирана. Сигурно просто съм уморена, честна дума. Артър не спи много добре, може би му никнат зъби или не знам какво му става. Никненето на зъби като че ли е фраза, която родителите използват, когато искат да кажат, че нещо им е противно. — Тя му се усмихна слабо, очаквайки той да се засмее заедно с нея. Той не се засмя. — Прочете ли материала ми в „Мси. П“?

— Не, Магс, не съм. Не чета вестници, освен ако не ме предупредиш, че твой материал излиза.

— Никога не съм те виждала да четеш за друго, освен за крикет.

— Това е единственото, за което си заслужава да се чете. В доброто старо време, когато бях млад — Едуард беше четирийсет и пет годишен и смяташе, че най-добрият начин да се шегува с възрастта си е да я преувеличава, — добрите вестници публикуваха добри материали. Сега всичко е лъжи. Лъжи, лъжи и маркетинг.

— Моят материал беше за отглеждането на децата и за родителите. За това дали майките да си остават вкъщи и да гледат децата си, вместо да ходят на работа.

— Боже мой, Магс, да не би да ставаш сериозна на твоята почтена възраст?

— Недей така, не се шегувай. Всичката ми сериозност се изпари преди пет или шест години, точно когато се оженихме с Ол. С материала си се опитвам да оправдая себе си, че имам бавачка, когато почти не работя.

— Не би трябвало да се оправдаваш. Много си добре така, както си.

— Но това ме тревожи, Едуард. Това е ахилесовата ми пета.

— Ти нямаш ахилесова пета, скъпа. Имаш две съвършени пети и не вярвай на никого, ако ти казва обратното.

На Маги й стана приятно от думите му. Едуард винаги я караше да се чувства добре.

— Както и да е, дай ми вестника с твоя материал, звучи ми тъкмо по моята част.

— Откога се интересуваш от отглеждане на деца?

— От деца не. Интересувам се от теб. — Маги винаги имаше усещането, че някаква врата се открехва в отношенията им с Едуард и макар да не й се искаше да я затваря, тя внимаваше да не я отваря повече.

— Благодаря — отвърна весело. — Винаги кавалер, нали, Еди? Искаш ли още?

Тя сипваше в чашата на Едуард, когато Оливър влезе в стаята.

— Едуард, стари друже, забавляваш съпругата, а?

— След като нямам собствена, какво ми остава, освен да забавлявам съпругите на други мъже. Оливър, Маги тъкмо ми разказваше за вашите американски гости. Искаш ли да ги поразведа наоколо, да им покажа това-онова?

— Не според твоя вкус, Еди. Няма да намериш много туристи, които биха искали за една вечер да обиколят осемнайсет кръчми. — Оливър хвърли възглавница по главата на приятеля си.

— Сериозно, Едуард, наистина би ли могъл да ги изведеш? Да им покажеш катедралата или нещо друго?

— Разбира се, Маги. С най-голямо удоволствие. Може би не катедралата, макар че… чакай да помисля. — Той се намръщи и сви тъмните си рунтави вежди. — Винаги бих могъл да ги заведа на мач на крикет! На селски мач или дори на „Лордовете“. — Кимна към Оливър. — Ще трябва да се бръкнеш за три билета, друже. Не разполагам с по двайсет и шест лири за билет за хора, които не познавам и с които едва ли бих се сприятелил.

— Два билета, Еди. Няма да плащам и за твоя проклет билет. Ти сам можеш да си го купиш, а ако свалиш госпожа Макарти, ще очаквам да платиш и нейния.

— Съвсем справедливо, Оливър, но недей да лежиш на това ухо. Никога не съм имал късмет с омъжени жени, жалко. — Целуна Маги по бузата. — Виж какво, ще си помисля дали да ги заведа на мач. Ако успея да ги убедя, ще ги заведа, ако не, ще намеря друг начин да ги забавлявам. Не се тревожи. Е, мили мои, трябва да тръгвам. Искате ли да дойдете на вечеря другата седмица? В четвъртък да кажем? Чарлс и Луси ще дойдат.

— Не и ако ти готвиш, Еди. Нашите кучета ядат по-добра храна, отколкото ти приготвяш. — Оливър още беше ядосан, че щеше да плати петдесет и две лири за мач по крикет, който дори нямаше да види. — Така или иначе в четвъртък съм в Лондон.