Найджел Маккрери - Непознати без лица

Тя трябваше да умре, налагаше се да я убие. Този факт бе повече от очевиден. Знаеше го от седмици. Бяха му нужни само няколко дни сериозен размисъл, за да стигне до това заключение. Още се чудеше колко бързо и лесно се бе решил. Разбира се, поблъска си главата над проблема няколко дни, обмисляйки различните разрешения и изходи, но съзнаваше, че само разиграва възможности и теории. В края на краищата, всичко се свеждаше до един и същ очебиен отговор — убийство. Питаше се само къде, как и кога.

Хрумна му да наеме убиец, но след като проучи внимателно нещата, разбра, че не бе възможно. Първо, не знаеше къде да намери такъв и второ, така щеше да замеси още един човек, което можеше да създаде проблеми впоследствие. Не искаше затруднения. Убийство щеше да е достатъчно сложно. Трябваше да го стори сам. След като отхвърли всички други възможности, той се зае да планира „съвършеното престъпление“, което само по себе си не беше лесно. Биваше го в плановете, цял живот се бе занимавал с това. Сега щеше да види колко добра е подготовката му за непредвидени ситуации. Странно, но някак си го очакваше с нетърпение. Така поне умствено щеше да надскочи тривиалното и доброто. Въпреки страховитата природа на предстоящото деяние бързо осъзна, че принципите и действията са същите като при всеки друг ход в кариерата. Щом състави плановете си и ги следва, всичко щеше да е наред. Според собствения му опит проблеми възникваха само ако не се придържаш стриктно към предначертаното. Разбираше напълно, че ако иска да не бъде заловен, а не смяташе да го допуска, всичко трябваше да се извърши с военна точност. Извади една тетрадка от чекмеджето на бюрото си и започна да си води бележки.

След всичките тези месеци Клеър знаеше, че всъщност няма значение къде ще се срещнат, но мястото беше много необикновено и малко по-отдалечено, отколкото си бе представяла. Тесен и дълбоко набразден прашен път водеше приблизително четвърт миля встрани от Кеймбридж Роуд и изчезваше в голяма широколистна гора, преди да пресече няколко ниви със захарно цвекло. След около двеста ярда изникваше отново край високата дига на някаква железопътна линия. Следвайки я успоредно четири-петстотин ярда, пътят най-сетне завършваше пред нисък викториански железопътен мост с две линии.

Бе дошла на стоп от Кеймбридж, преди да извърви трите мили през полето до мястото. Пътуването й отне само половин ден и се оказа безпроблемно. Шофьорът на камиона, който я бе возил през по-голямата част от пътя, бе любезен и приятелски настроен и за щастие не й пускаше ръце. Клеър бе свикнала да пътува на стоп и хората най-често бяха приветливи и приятни, така че стига да си нащрек, обикновено всичко биваше наред. Понякога се озоваваше в заплетени ситуации, а веднъж преди няколко години я бяха изнасилили, но само поради проявена небрежност. Това я отказа от стопаджийството за известно време, но след като осъзна, че все пак се нуждае от безплатния транспорт, накрая се върна към него, но вече внимаваше повече. Странното бе, че мъжът, който я изнасили, й се бе сторил съвсем почтен. „Значи, разсъждаваше тя, никога не можеш да си сигурен.“ След този случай често се питаше дали просто бе шофирал с намерение да си намери някое момиче, което да нападне, или пък бе обикновен човек, възползвал се от конкретната ситуация. Накрая стигна до извода, че е второто, но случката й вдъхваше страх и й бе като обица на ухото.

Като разгледа отблизо остарелия и амортизиран мост, Клеър се запита как ли понася тежестта и скоростта на влаковете, които профучаваха по него. „Ще вземе да се случи някое нещастие тук“, помисли си тя.

Вдигна една клечка и започна да драска по ронещия се хоросан между тухлите. Докато чакаше, отгоре изтрака дълга редица товарни вагони и цялата зидария се разтресе. Огледа се наоколо.

Като всяко отдалечено, но удобно място и това от години бе използвано за сметище. Под свода бяха нахвърляни всевъзможни боклуци. Освен торби, пълни с гниещи, смрадливи битови отпадъци, имаше и големи метални контейнери, преобърнати или съборени на една страна, а от капаците им се процеждаше особено неприятна кафеникава течност. Разпорени и изцапани дюшеци се търкаляха наоколо по земята или бяха облегнати на стените, клюмнали като увехнали цветя във ваза. Навсякъде се въргаляха износени спукани гуми, които придаваха на мястото някаква неизменна грозота. Чудеше се защо хората постъпват така, сякаш изобщо не ги е грижа за околната среда.