Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Шармън.

— Стан? Тук е Дик Медоуз.

— Нима? Не бих се досетил — отвърна му саркастично.

Бяха партньори повече от пет години и Шармън бе убеден, че се е прегърбил да влачи копелето през всичкото това време. После, сякаш нарочно, повишиха Медоуз в инспектор, а него не. Оттогава бе решил да действа сам. Така имаше по-малко усложнения. Устояваше на нуждата от партньор въпреки многобройните предложения, включително и от Медоуз, който си търсеше черноработник. „Майната му!“, помисли си той и продължи със саркастичен тон:

— Не знаеш ли кое време е, по дяволите? Бях нощна смяна, в случай че си забравил.

— Съжалявам, Стан, знам, че това е почивният ти ден… — „Нима?“ Шармън не се бе сетил. — Но си ми нужен тук, имаме един изстинал.

Това беше привичният израз на Медоуз за оповестяване на убийство. Шармън се наведе над нощното шкафче и взе химикалка.

— Къде?

— Оук Трий авеню, Гранчестър. Встрани от главното шосе, срещу реката.

— Да, знам го, благодаря, Дик. Като стигна там, само ще следвам мигащите светлини, нали?

Познаваше района добре. Един от най-престижните в Кеймбридж. Там живееха само големите и добрите. Абе големите — във всеки случай.

— Познаваме ли го?

— Софи Кларк.

— Нали не е съпругата на най-изтъкнатия ни член на парламента, Джон Кларк?

— Съвсем същата. Можеш ли да дойдеш бързо?

— За нищо на света не бих го изпуснал. Това е шанс да ме покажат по телевизията.

— Всеки иска да стане известен — засмя се Медоуз. — Дори и онази кучка, патоложката, се интересуваше от камерите. Както и да е, те току-що пристигнаха, така че гледай да си сложиш най-хубавата премяна.

— Нямам такава — изръмжа Шармън.

Дочу смеха на колегата си от слушалката.

— Тогава доскоро. О, и много поздрави на Кейт.

Шармън тресна телефона, без да отговаря. Откъде, по дяволите, знаеше за Кейт? От проклетите двулични копелета в отдела за борба с порока! Просто трябваше да се изфука, че знае. Копеле! Като се обърна на гръб и подложи ръце под главата си, той се загледа в тавана за няколко мига и се замисли над чутото току-що.

Софи Кларк. Всички важни клечки щяха да се включат. През следващите седмици се очакваше голяма доза нагаждачество. Усмихна се многозначително — Дик Медоуз щеше да е основният нагаждач. В края на краищата, в това го биваше най-много. А той самият можеше да се сниши и да се държи с обичайното незачитане, за да види колко по-старши по чин може да вбеси, преди да си иде. Погледна към Кейт, която лежеше неподвижно по гръб. Повдигна чаршафа и се взря в голотата й. Висока и стройна, с твърди, стегнати гърди и безкрайни крака. Можеше да бъде много повече от проститутка. Определено имаше данни поне за модел или нещо подобно. Колко жалко! Но ако бе станала такава, дали изобщо би го погледнала? Едва ли.

— Това ще ти струва допълнително — събуди се внезапно тя.

— Кое, зяпането ли? — навъси се Шармън.

Изгледа го подозрително.

— Стига да се ограничиш до него.

Пусна чаршафа върху тялото й и изпълзя от леглото, но Кейт сграбчи ръката му и отново остави завивката да се свлече от тялото й.

— Хайде, можеш да получиш малко гратис. Мисля, че си го заслужи след снощи.

— Ами специалните услуги? — обърна се той към нея.

Момичето се поколеба се за момент.

— Не, за тях ще трябва да си платиш все пак.

Той се засмя.

— Съжалявам, Кейт, но трябва да тръгвам, извършено е убийство.

Подразнена от отказа му, отново се покри с чаршафа и се извърна.

— Може ли да поостана? Да си поспя?

— Ще ти струва допълнително.

— Я се разкарай, пиши го за сметка на безплатните специални услуги, които получи снощи.

Шармън се усмихна и прекоси спалнята, после спря на вратата на банята.

— На разположение ли си довечера?

— Винаги съм на разположение. Всъщност струвам доста скъпо.

Той се намръщи.

— Нямах това предвид. Свободна ли си тогава? Свободна ли си за вечеря?

Кейт знаеше какво има предвид, но обичаше игричките.

— Може и да съм. Кой пита?

Бе наясно с целта й и започваше да му омръзва.

— Тогава в „Глобус“, осем часа.

Момичето не се обърна, просто вдигна палец, преди да се завие през глава и да се унесе отново в съня. Още един дълъг миг се наслаждава на очертанията й под тънката покривка и си припомни нощните забавления с усмивка. Накрая, след като прогони фантазиите си, запали цигара и се добра със залитане до банята, за да се изпикае блажено.

Когато Сам пристигна в Гранчестър, телевизионните камери вече бяха там заедно с малка армия от журналисти и фотографи. Един бог знае как бяха научили за убийството преди нея. Сигурно имаха един-двама купени полицаи или в Уестминстър се ширеше голямо подмазвачество. Трябва да беше нещо подобно. Позна един от журналистите — Едуард Кейс. Беше криминален репортер на „Кеймбридж Ивнинг Стар“, и то от не малко години. Бе доста добър професионалист, откакто работеше за „Стар“. Идваше от Флийт стрийт, където бе главен криминален репортер в „Телеграф“ повече от десетилетие. Но сега се беше отдал на тревата или може би на пиенето. Толкова много журналисти, също като полицаите, като че ли плюеха на кариерата си, а често и на живота си заради пиенето, а Кейс имаше ужасна репутация с бутилката. Оставаше му само да гасне в някакъв малък провинциален вестник и да се надява черният му дроб да издържи до пенсия. Накрая дори и „Стар“ щеше да се отегчи от него и да го принуди да мине на свободна практика. А Сам не можеше да не забележи по вида му, че този момент наближава. Дори и в настоящето му състояние обаче не биваше да го подценява. Годините на Флийт стрийт не бяха пълна загуба на време за него. Все още не отстъпваше, щом ставаше дума за добра история, и познаваше всички трикове на занаята.