Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Ще те пипна, копеле!

Шармън се усмихна и хвърли поглед на шофьорската книжка.

— Робърт Грийн, Лондон Роуд 74, Хистън, значи. — Разгледа и снимката. — Мило семейство, красиви дечица и съпруга. Е, господин Грийн, какво ли би казала жена ви, ако узнае, че си имате вземане-даване с проститутки? Макар че съм изненадан при такава хубава съпруга. Струва ми се, че ще бъде, меко казано, вбесена. А и децата ще се разстроят, а?

Човекът увеси глава.

— Съветвам ви, господин Грийн, да забравите за случилото се тази вечер. И си вземете поука. А следващия път, когато излезете с момиче, платете си дължимото, така ще си спестите доста неприятности впоследствие. — Размаха снимката и книжката пред лицето му. — Това ще го позадържа за известно време, нещо като застраховка за бъдещето ви сътрудничество, така да го наречем. Ако създавате още проблеми, ще ги дам на Кейт, която виждате ей там, а тя със сигурност ще намери начин да ги предаде на жена ви и децата. Ясен ли съм?

Мъжът кимна, за да покаже, че е разбрал ситуацията. Доволен от отговора, Шармън го плесна леко през лицето.

— Добре, тогава да не говорим за това повече, а?

Клиентът вдигна примирително ръка и полицаят се отдалечи. Когато стигна до колата си, подаде двете банкноти на Кейт. Тя ги грабна от ръката му и ги напъха в чантата си.

— Надявам се, че не очакваш гратис в замяна?

— Гратис? Нали видях как се разправяш с гратисчиите, предпочитам да си платя.

Кейт почти се усмихна, докато той включи на задна и бързо се отдалечи по улицата.

Сам излезе в градината. Обичаше лятото. Въпреки че пролетта бе любимият й сезон, тя се радваше на ранните летни утрини и на късните вечери. Вдигна Шоу, който се галеше в краката й и чакаше да го нахрани, и тръгна по пътеката, като от време на време спираше да погледа летния шибой и старите английски розови храсти и да вдъхне дълбоко сладкия им аромат. Дори и в седем сутринта градината кипеше от живот, багри и ухания. От всички сетива за нея най-важно бе обонянието. Не беше сигурна дали защото почти го бе загубила или защото й доставяше най-голяма наслада, но може би и заради двете.

Когато стигна до далечния край на градината и се загледа в една особено красива хортензия, телефонът в кухнята звънна. За миг се поколеба, обмисляйки дали да го вдигне, или не. Знаеше, че обажданията в необичайно време предвещаваха само едно — работа. Неочакваната гореща вълна взимаше своя дан и хората, особено старите и болнавите, капеха като мухи. Вече беше навъртяла седемдесет часа извънреден труд, преди месецът да е изтекъл, а продължаваха да валят нови. Копнееше за хлад и свежест с надеждата, че така поне ще снижи настоящата смъртност.

Обичаше да действа бързо, особено с ежедневните задължения. Веднъж някой я бе нарекъл „Ураганът Хигинс на патологията“, но дори и на нея й идваше множко да поддържа темпото с настоящата камара работа. Заминаването на Фред на почивка в седмицата преди горещата вълна създаваше допълнителни трудности, затова трябваше да работи с един от другите асистенти. Мразеше това. Смяташе, че с Фред са екип, и то добър. Въпреки различията в произхода и образованието си те се разбираха отлично. На моменти изглеждаше свръхестествено, когато той сякаш предвижда всяка нейна нужда и е подготвен за нея. В сравнение с него всеки друг асистент или техник, с когото бе работила, имаше големи недостатъци. За щастие от известно време нямаше сериозни инциденти. Половината отдел беше на почивка, на курсове или просто в болнични и не знаеше как би се справила, ако възникне някой случай.

Докато слушаше продължителното и решително звънене на телефона, Сам имаше чувството, че късметът й току-що се е изпарил. Сведе поглед към Шоу, който й се мръщеше гладно.

— За кого бие камбаната, а? Какво мислиш, стари приятелю, да го вдигна ли, или да оставя веднъж и Тревър да свърши нещо?

Знаеше, че не е справедлива. Тревър Стюърт беше на повикване през последните две седмици и просто имаше късмет, че нищо не се бе случило. Освен това бе идвал в моргата няколко дни, за да й помага с някои от важните аутопсии, и тя оценяваше жеста.

„Това, че вече съм шеф, не означава, че имам нещо против да си цапам ръцете от време на време, Сам. Не трябва да загърбвам корените си.“

Тя му се усмихваше с благодарност всеки път, когато го казваше, а беше по-често, отколкото можеше да понесе. Въпреки покровителствения му тон не виждаше смисъл да го разстройва и да загуби така необходимия помощник. Затова замълчаваше и прехапваше устни.