Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Здравейте, аз съм Клеър.

Внезапната й поява иззад големите контейнери под моста го стресна за миг, но той бързо събра мислите си и се овладя. Усмихна й се в отговор, като се опитваше да придаде на изражението си колкото се може повече топлота. Беше много по-привлекателна, отколкото бе очаквал, висока и стройна, с тъмни коси, вързани на конска опашка. Лицето й бе овално и красиво, с пълни устни и малко чипо носле. Но най-поразителни бяха очите. Цветът им бе смарагдовозелен. Не си спомняше да е виждал други такива. Унищожаването на подобна красота бе престъпление само по себе си, но трябваше да бъде извършено, колкото и да бе трагично. Докато се приближаваше да я поздрави, погледна часовника си. Следващият влак беше след десет минути. Трябваше да свърши бързо.

— Сама ли си?

Клеър кимна и се усмихна широко.

— Както пожелахте.

Той се засмя и кимна одобрително.

— Добре, браво.

Когато стигна до нея, обгърна талията й с лявата си ръка и я придърпа плътно към тялото си, преди да притисне страстно устни към нейните. Надниквайки в очите й, видя изненадата от неочаквания му любовен изблик. Но тя бързо бе изместена от болка и ужас, когато със свободната си ръка мъжът извади от джоба си сгъваемия нож и го заби силно в корема й, като го въртеше и мушкаше навътре. Жената опита да се освободи, но той я държеше здраво, а шокът вече я бе омаломощил. Чувстваше писъка й върху устните си, но ги държеше плътно притиснати към нейните, заглушавайки евентуалните звуци. Отново и отново забиваше ножа дълбоко в нея, въртеше го и разкъсваше тялото й, като всеки път намираше ново място, в което да се вреже. Внимаваше да нанася ударите ниско, да насочва острието нагоре, към сърцето и дробовете, като същевременно избягва оставянето на издайнически резки по ребрата, но му бе все по-трудно да бъде точен, тъй като тя се гърчеше от болка и се мъчеше да се измъкне. Накрая, за негово облекчение, престана да се бори и увисна безжизнено в ръцете му. Разбра, че е мъртва. Погледна полуотворените й очи. Бяха безизразни, искрицата живот, която блещукаше там само преди миг, бе угаснала завинаги.

Стана по-лесно, отколкото си бе мислил. А и по-бързо. Като се изключи малкото забавяне в началото на операцията, всичко бе минало точно според плана и беше доволен от себе си.

„Планирането, промърмори си, е най-важно от всичко.“

След като претърси тялото на Клеър за вещи, които биха издали самоличността й, той го завлече до далечната стена. Оказа се по-трудно, отколкото си бе представял, защото за толкова нежно създание беше доста тежка — „мъртъв товар“. Усмихна се на собствената си зловеща шега. След като я нагласи, пусна на тревата около трупа няколко спринцовки, сребърно фолио, запалка и лула за пушене. Ако я откриеха, тези наркомански принадлежности щяха да отклонят полицията от следата поне за малко, ако не завинаги.

Удовлетворен от аранжировката, покри тялото с няколко стари дюшека и торби със смет и затисна всичко с две-три гуми. Като хвърляше последната, забеляза няколко плъха да се стрелват наоколо и се усмихна на себе си. Определено щяха да подпомогнат каузата му — дори и да намереха жената, от нея нямаше да е останало много. По единия от дюшеците мина изключително едър плъх и после се скри в черния найлонов чувал с боклук. Запита се колко ли щяха да се угоят през следващите няколко седмици. Освен това му хрумна, че в юлската жега вонята на сметището щеше да прикрие миризмата на разложено, която неминуемо щеше да последва, и щеше да даде на плъховете време да си свършат работата. Всяко последствие бе обмислено и режисирано. Наистина бе свършил добра работа и се поздрави мислено.

Огледа се наоколо за последен път, за да се увери, че не е забравил нещо, преди да скочи обратно в колата и да се отдалечи. Хвърли око на часовника си. Имаше още три минути до следващия влак, а през това време щеше да е изчезнал. В полето нямаше фермери, никой не разхождаше тъпи кучета, нямаше и хлапета колоездачи, никакви свидетели — всичко вървеше по план.

На няколко мили по-нататък по Кеймбридж Роуд свърна по друг черен път, отвеждащ в гъста вечнозелена гора. Подмина собствената си кола, която преди няколко часа бе паркирал внимателно на едно малко сечище, и измина още стотина метра, преди да спре и да слезе. Отиде до багажника и измъкна черен найлонов плик за смет, пълен с грижливо сгънати чисти дрехи. Съблече всичко, свали перуката и брадата и ги хвърли в колата, заедно с принадлежностите на Клеър. После махна предната и задната табела и ги пусна в голяма найлонова торба. По-късно щеше да изтрие номерата от тях и да ги хвърли в река Кам.