Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Отправям сърдечни благодарности на д-р Хелън Уитуел, съдебен патолог; проф. Бърнард Найт, съдебен патолог; Академията на ФБР в Куонтико; Полицейското управление в Атланта; Шерифството в Атланта; д-р Джон Конуей, семеен лекар и специалист по история на изкуството; Питър Кю Роуз, ботаник; Сю Андрюс, ботаник в Кю Гардънс; Оливър Гримънд, отдел „Риби“ в Природонаучния музей; Отдела по охрана и пресслужбата на Военновъздушните сили на Съединените щати в Милдънхол, Кеймбриджшър.

Признателен съм и на всички останали, които със специализираните си съвети ми помогнаха да напиша тази книга.

Болницата „Сейнт Мери“ за криминално проявени душевноболни, Вашингтон, окръг Колумбия

Този път им провървя. Забелязаха го в последния момент, докато се катереше по една стена с въжена стълба, направена от чаршафи и завеси. Беше ранил тежко пазача, който пръв стигна до него, и успяха да го надвият само благодарение на численото си превъзходство. Мнозина от душевноболните пациенти сякаш добиваха свръхестествена сила.

Кристофър Еймъри работеше като санитар в института вече пет години и беше виждал всякакви прояви на лудост, при това не само в болницата — „Боже мой, достатъчно е само да се разходиш из Бронкс!“, мислеше си той — но никога не се бе сблъсквал с нещо подобно.

Беше ужасяващо: неистов гняв, в който се таеше някаква злокобност. Никой не пристъпваше прага на килията му без причина, а дори и тогава никога не влизаше сам. Никога.

Обикновено Еймъри се справяше добре с хората, които не можеха да се спогодят с обществото, но с този човек мразеше да си има работа по какъвто и да е повод. И не защото буйстваше. През повечето време беше спокоен и разумен, но постепенно бяха изпитали на собствен гръб, че тъкмо тогава е най-опасен. Собствените му демони го измъчваха и вилнееха у него, а част от мозъка му бе винаги заета с планове и фантазии. Не знаеха името, а само номера му — 2452, и така трябваше да го наричат всички. Никой не го посещаваше и той не изпращаше писма никому. От време на време пристигаха някакви служители, които го наблюдаваха по цял ден, но след това си тръгваха, обгърнати в мълчание, и не се появяваха с месеци.

Еймъри не беше страхливец, но този човек го плашеше. Дори посещенията в килията смразяваха кръвта във вените му и установи, че не е в състояние да гледа за дълго тези кървясали очи, без да изпита погнуса и да се извърне. Още по-силна тревога будеше фактът, че из различни клиники в страната имаше и други хора като него. Еймъри потръпна при мисълта какво би станало, ако някой от тях успее да избяга.

И все пак, колкото и да се мяташе и да крещеше, номер 2452 беше натикан обратно в килията си и стоманената врата се затръшна зад гърба му.

Окръг Фултън, Джорджия, САЩ

Федералният агент Едуард Дойл наблюдаваше внимателно как пасаж дребни искрящо сини риби-луни се стрелнаха в бистрите води на езерото и се скриха сред тръстиките наблизо. Напрегна се да види накъде отидоха, но рибките се изгубиха. Агентът топна някога бялата си носна кърпа във водата, изтри широкото лице и месестия си врат и натъпка мокрия парцал обратно в джоба на панталона си. Лятото беше незапомнено горещо и това определено го измъчваше. Не че не обичаше да е топло — в края на краищата беше отраснал в Калифорния, където почти през цялата година грее слънце — но въздухът по Западното крайбрежие беше сух и много приятен, а този тук бе влажен, задушлив и прилепваше към кожата като треска, която всеки миг ще пламне.

Дойл беше едър, тромав, близо петдесетгодишен човек с двадесетина килограма наднормено тегло, които не му се отразяваха никак добре. Престана да се интересува от външния си вид преди години. Никога не бе минавал за привлекателен мъж, но след като жена му го напусна, той съвсем се занемари и се опитваше да убеди сам себе си, че е важно не как изглеждаш, а какво си постигнал. До настоящия момент не бе изневерявал на тази своя философия.

Вдигна ръка и заслони очи от обедното слънце. Жестът му извади на показ неприятно на вид мокро петно. Потта се бе стичала от мишницата по ръкава на зле ушитата му памучна риза.