Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Ще те изпратя до колата.

Гласът му беше дълбок и спокоен. Тя си помисли, че е най-сексапилният глас, който някога е чувала.

Докато си проправяха път на излизане от хангара, към тях се приближи едър мъж към шейсетте или малко над тази възраст. От ширита на фуражката му и от разноцветната, дебела пет сантиметра лентичка с ордени на куртката му ставаше ясно, че е важен човек и той го съзнаваше. Приближи се към Хамънд с протегната ръка. Боб се изпъна и му козирува, преди да се ръкуват.

— Още една великолепна вечер, Боб. Убеждавам се, че съм бил прав да те задържа под свое командване. Това беше най-доброто прощално тържество преди пенсиониране, на което съм присъствал.

Хамънд отвърна с нужното уважение:

— Поласкан съм, сър, и благодаря за бележката ви. Ще липсвате на всички ни.

Генералът саркастично се усмихна:

— Как ли пък не! — След това се обърна към Сам: — А коя сте вие, млада госпожице?

— Това е доктор Саманта Райън, сър. Тя е съдебният патолог на района. Сам, запознай се с генерал Артър Уилмът Браун. Той е главнокомандващ на нашата Източна военновъздушна част и се пенсионира тази седмица след…

— … много години във военновъздушните сили — прекъсна го генералът и се ръкува със Сам. — Трябваше да се пенсионирам много отдавна, но решиха, че не могат без мен.

Тя каза просто:

— Генерале.

— Много необикновена професия за жена — продължи Браун. Дръпна дланта си от нейната и я огледа. — Надявам се, че миете ръцете си. — Обърна се към офицера зад себе си и се подсмихна: — Хубаво е, че най-красивите момичета все още се падат на нашите момчета, нали, полковник?

Полковник Ричард Къли беше командир на базата почти от година. Беше офицер от кариерата, който бе развил в изкуство способността винаги да прави верните ходове и да познава верните хора. Сам знаеше малко за него, а и не го харесваше особено. Повечето хора, изглежда, смятаха, че е само „форма без съдържание“ и тя усещаше, че имат право.

Къли кимна и се усмихна почтително.

— И през последната война беше така — отбеляза генералът. — Всички хубави момичета бяха наши. — Изгледа Сам и закри устата си с ръка, като че ли щеше да разкрие някаква тайна. — Бих казал, че в района има доста, които се смятат с двойна националност.

Изсмя се високо на собствената си шега и погледна Къли, който също се засмя в подкрепа на шефа си.

Сам го гледаше безизразно, без намек за усмивка. Генералът видя, че шегата му не я развесели, смехът му секна и той неловко се отдалечи, следван от Къли, който метна гневен поглед на Хамънд, сякаш майорът бе виновен за неудобното положение, в което бе изпаднал началникът му. Боб извинително вдигна вежди към Сам. Тя се усмихна с разбиране и го хвана за ръка.

Хамънд сметна, че би било добре да обясни поведението на висшия офицер:

— Генерал Артър Уилмът Браун е…

— В небрано лозе? — прекъсна го тя.

Той се позасмя тихо и продължи:

— Човек със заслуги към военновъздушните сили. Носител е на „Ордена за храброст на Конгреса“, на „Сребърна звезда“, три пъти е кавалер на „Пурпурно сърце“, най-добрият пилот във Виетнам и герой на цяла Америка.

Сам метна красноречив поглед към лявата предница на куртката на Хамънд, върху която имаше почти толкова лентички с ордени, колкото и върху тази на Браун.

— На мен ми се струва, че ти самият си герой.

Робърт сведе очи към гърдите си.

— А, тези ли! Повечето съм спечелил, докато седя в дълбоки бункери и раздавам заповеди на хора, които са по-смели от мен.

— Убедена съм, че това не е истина.

— Аз не съм Браун. Знаеш ли, самолетът му се разбил във Виетнам, но той все пак успял да се добере до базата, след като цели осемдесет километра вървял през джунгла, по-голяма част от която била в ръцете на Виетконг. Вестниците писаха за това тогава.

Сам вдигна поглед към него.

— Изглежда, е голяма работа.

— У дома е истинска легенда. Все още сам пилотира самолета си. Момчетата го обожават. Имат го за нещо като скапания Джон Уейн.

Хамънд осъзна какво бе изрекъл току-що, покашля се и неловко измърмори:

— Извини ме, просто ми се изплъзна.

Тя му се усмихна окуражително:

— Езикът на войниците. Баща ми беше полицай. Беше почти същото.

Боб въздъхна с облекчение и продължи:

— Факт е, че е истински задник и най-големият тъпак след Макартър. Живее на старата си слава от Виетнам.

— Но продължаваш да го наричаш „сър“.

— Да, госпожо, продължавам да го наричам „сър“, а ако се наложи, дори ще му целувам задника и ще му благодаря за тази привилегия. Но искам да знаеш, че не одобрявам поведението му.