Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Може ли да знаем какво правите тук?

Реакцията обикновено беше доста бурна и поосвежаваше дежурствата им. Бяха решили да напишат книга за различните извинения, които бяха чували, да не говорим за фалшивите имена и адреси, давани им дори от хора, които познаваха. Тази вечер обаче положението беше различно — просто безсмислено обикаляне на студа. Единственият лъч надежда в иначе мрачната им вечер беше малката черна вечерна чанта, която намериха в дъното на втори хангар. На няколко метра от чантичката откриха и червени памучни бикини, които бяха разкъсани и лежаха захвърлени.

Джонсън ги вдигна с палката си.

— Някой май е бързал.

— Така изглежда.

Той размаха гащичките с палката и на едно място забеляза тъмно петно. Разгледа ги по-внимателно и потърка тънкия памучен плат между пръстите си. Подозренията му се потвърдиха: беше кръв.

— По бикините има кръв — извика той на партньора си.

Саймънс беше започнал да разглежда съдържанието на чантата и не се заинтересува от разкритията му.

— На някои момичета изобщо не им пука.

Джонсън кимна в знак на съгласие, но откритието го бе разтревожило. Освети наоколо с фенерчето си. Вниманието му бе привлечено от тъмно петно върху ниско окосената трева. Не беше голямо, но все пак изглеждаше странно. Просто не му даваше мира. Приближи се, клекна и прокара ръка по него. Лепнеше. Обърна ръката си с дланта нагоре и я освети с фенерчето. Беше кръв.

— Тук има още кръв — каза той.

— Местопрестъплението — отвърна партньорът му. — Сигурно тук са го направили.

Обяснението не задоволи Джонсън.

— Или пък някой е бил наранен. Няма да е за първи път.

Саймънс поклати глава и се присъедини към него, като освети тревата с фенера си. Веднага стигна до заключение:

— Има кръв само на едно място. Ако се е случило нещо лошо, защо няма и други следи? Освен това, ако е станало нещастие, досега щяхме да чуем.

Джонсън още веднъж огледа наоколо и не откри нищо смущаващо. Реши, че партньорът му сигурно има право, и стана. Саймънс отново взе да рови в чантата. Освен обичайните джунджурии, откри билет за танците тази вечер, портмоне с около три лири и карта за автобус, издадена на името на Мери Уест, върху която беше посочен адрес недалеч от базата. Двамата мъже се загледаха в снимката.

— Сладка е — отбеляза Саймънс. — Бих могъл да й направя голяма услуга.

— Аз също — съгласи се Джонсън. — Може пък да й хареса да сподели и с нас. Два пъти по-приятно и два пъти по-забавно.

Саймънс се засмя. Щяха да компенсират провалената си вечер, като я посетят и й зададат някои много неудобни въпроси. Тръгнаха си, предвкусвайки с усмивка какво им предстои.

Прекосяваха игрището за бейзбол на път към портала и топлината на контролната кабина, когато Джонсън забеляза слаба светлина в една от складовите бараки в отдалечения край на поляната. Светлинката се движеше във вътрешността на постройката и проблясваше ту тук, ту там, преди да угасне. Двамата мъже знаеха, че вътре има само различни видове износена спортна екипировка от съоръженията в базата. Останаха доволни от себе си. Изглежда, бяха открили поне едно от новите, „по-удобни“ места, където явно ходеха двойките.

Докато забързано се приближаваха към склада, на входа му се очерта неясният силует на човек, който очевидно носеше нещо. Приличаше на чанта, но бяха твърде далеч, за да са сигурни. Джонсън освети с фенерчето си фигурата, ала не успя да разкрие никакви подробности. Той ускори крачка и извика:

— Веднага спрете, господине! Знаем кой сте!

Това беше изтъркана лъжа, но понякога вършеше работа. Човекът сякаш се поколеба за момент и се почуди как да постъпи, след това хукна да бяга и се изгуби в мрака на базата.

Джонсън напъха фенерчето в колана си и се втурна след него, като преди това извика на колегата си:

— Провери склада.

Саймънс притича до вратата на бараката, за да не даде възможност на никой друг да избяга. После високо нареди:

— Излез навън! Знаем, че си вътре. Няма нищо страшно, просто излез навън.

Не последва отговор.

— Хайде, побързай! Повярвай ми, имам си и по-приятни занимания. Не ме карай да влизам, за да те измъкна. Няма да ти хареса, ако го направя.

Складът остана потънал в тишина. Саймънс извади палката от колана си и удари два пъти силно с нея по вратата на бараката.

— Последна възможност.

Отново тишина.

— Добре, като искаш да се правиш на глупак, сърди се на себе си.

Той широко отвори вратата, освети с фенерчето пред себе си и бавно пристъпи вътре.