Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Причината не е у теб, а у мен. Може би прекалено дълго съм била сама и съм свикнала да живея по собствени правила. Просто ми дай малко простор и още малко време.

— Малко простор ли, Сам? Та напоследък те виждам единствено в края на седмицата, при това само когато никой от двама ни не е на повикване.

— Този уикенд и двамата сме на повикване и въпреки това сме заедно.

— Да, но е ужасно връзката ни да продължава по този начин. Като че ли е микровълнова печка: започне ли да звъни, изключи я.

Сам въздъхна. Знаеше, че скоро ще трябва да вземе решение, защото в противен случай рискуваше да го загуби, а това беше дилема, без която най-спокойно би могла да мине. Преди да успее да продължи, пейджърът на Том сложи край на разговора.

Той отново я измери с поглед.

— Ето го пак звънеца на печката.

„Той ме спаси“, с облекчение си помисли тя. Претърколи се, за да му даде възможност да изчете съобщението и да се премести по-близо до телефона. Бързо започна да натиска копчетата. Преди да набере последната цифра, Сам се пресегна и стовари ръка върху вилката. Том изненадано вдигна поглед.

— Първо набери сто четиридесет и едно, ако обичаш — твърдо каза тя. — Не искам всички ченгета да разберат с кого прекарваш нощите си.

Том кимна с разбиране и натисна бутончето с номер сто четиридесет и едно, преди да довърши набирането.

Сам прошепна в ухото му:

— Отивам да си взема душ.

Напрегнатата нощ — като се започне от танците в базата и се стигне до това, че се бе любила с Том — я караше да се чувства разгорещена и потна и макар да беше късно, мисълта за хладката освежителна вода беше истинско блаженство. Измъкна се от леглото и се запъти гола към банята. Том я наблюдаваше как се отдалечава, докато чакаше да отговорят на обаждането му. Може и да не беше съвсем млада, но, господи, наистина изглеждаше добре. Въздъхна възхитено, когато от другата страна най-сетне вдигнаха.

— Инспектор Адамс. Търсили сте ме.

Гласът от другата страна звучеше хладно и делово, съвсем типично за оператор в контролната зала, помисли си Том.

— Открили са трупа на момиче в американската военновъздушна база Лиймингъл. Групов началник Фармър вече тръгна натам и би искала да се присъедините към нея възможно най-скоро.

Той записа подробностите в бележника, който Сам държеше до телефона.

— Знае ли се вече коя е?

От другата страна настана пауза, докато операторът изучаваше екрана на компютъра си.

— Все още не разполагаме с тази информация. Ще се постарая да ви осведомя колкото е възможно по-скоро.

— Добре, веднага тръгвам.

Операторът явно не остана съвсем доволен.

— Извинете, сър, но имате ли нещо против да ми кажете от кой номер се обаждате? Изглежда, има някакъв проблем с компютъра ми. По неизвестни причини номерът ви не е бил регистриран.

Том Адамс знаеше, че няма никакъв проблем.

— Да, имам против, любопитна сврако!

Затръшна слушалката, раздразнен от любопитството на оператора, и с нежелание се измъкна от леглото. Откъсна страницата от бележника и я пъхна в джоба на панталона си, след това забързано се отправи към банята. Сам тъкмо излизаше изпод душа. Той взе хавлията и за секунда възхитено се загледа в нея.

— Ще ми подадеш ли кърпата или просто ще си стоиш и ще ме зяпаш? — попита тя.

— Ще си стоя и ще те зяпам.

Сам се пресегна, грабна кърпата от ръцете му и се уви в нея на път за спалнята.

Том я последва и започна да се облича.

— Трябва да вървя. Намерили са трупа на някакво момиче.

Сам започна да се подсушава.

— Къде?

— Във военновъздушната база Лиймингъл.

— Какво? Та аз бях там само допреди няколко часа!

— Това дава нова насока на разследването. Вече си заподозряна.

— Коя е тя? Служителка в базата?

— Все още не знаят — сви рамене Том.

— Била ли е на танците в хангара?

— Вече ти казах, че не знам. Не знам нито как е била убита, нито защо, нито разполагат ли вече със заподозрян. Ще ти позвъня по-късно и ще те държа в течение.

Докато говореше, телефонът иззвъня.

— Едва ли ще се наложи — каза Сам. — Мисля, че това е за мен.

Том се намръщи.

— Аз съм на повикване, забрави ли?

Той кимна:

— Тогава ще те почакам да се приготвиш.

Тя поклати глава:

— Няма да го направиш. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво става между нас, ако се появим заедно.

— Това никога няма да стане, нали? — горчиво попита той.

Сам не му обърна внимание и вдигна слушалката.

— Доктор Райън на телефона.