Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Погледна към командира си, който лежеше по очи на земята, за да се съвземе, и се гърчеше и пъшкаше като пияница на тротоара в търговската част на града. „Напалмът май не е детска работа, а?“, каза си Хамънд наум. И все пак предпочиташе Къли да остане в това състояние: поне нямаше да вреди повече.

Този път Сам пристигна рано на местопрестъплението. Премина през главния контролно-пропускателен пункт на базата с неговите високи наблюдателни кули и автоматични врати. Охраняваха го и войник, и полицай, а разликата помежду им беше потресаваща. Американският войник представляваше дръзка фигура, облечен в спретнатата си тъмнозелена униформа, с предизвикателно килната на една страна барета и преметната през рамото полуавтоматична пушка. От друга страна, британският полицай носеше зле скроена тъмносиня униформа и жилетка, традиционния, но някак нелеп островръх шлем, кацнал нестабилно върху главата му, и единственото му оръжие вероятно беше дългата дървена палка, с която се очакваше да защитава демокрацията от всякакви нападатели. Сам му показа пропуска си и се представи:

— Доктор Райън, съдебен патолог.

Полицаят кимна:

— Очакват ви, госпожо.

Бързо записа името, професията и времето на пристигането й, преди да я насочи към паркинга във вътрешността на базата. Сам, разбира се, вече знаеше пътя, но го изслуша учтиво, преди да потегли. Струваше й се странно, че е била тук само преди часове, забавлявала се е и е очаквала следващата си среща с Хамънд. Не бе предполагала нито че тя ще се осъществи толкова скоро, нито че обстоятелствата ще бъдат толкова зловещи.

Докато паркираше, видя, че Робърт е вече там и я очаква. Взе медицинската чанта от седалката до себе си, излезе от колата, заключи вратата и я провери. Дори и в подобни ситуации Сам винаги се грижеше за личната си безопасност. През десетте години, откакто работеше като съдебен лекар, два пъти бяха прониквали в автомобила й и четири пъти бяха нанасяли сериозни повреди — и това при положение че наоколо имаше поне десетина полицая. Запъти се към ярките светлини на прожекторите, които показваха къде е било извършено убийството.

Хамънд се присъедини към нея.

— Надявах се да те срещна при по-приятни обстоятелства — каза той.

Сам му се усмихна.

— Тъкмо си мислех същото. — След това премина на професионална тема: — Къде е открито тялото?

— В барака зад един от хангарите. Доста е уединено, използва се като склад за стара спортна екипировка и други подобни неща.

— Коя е тя? От вашите хора ли е?

— Не, нищо подобно. Почти сигурни сме, че е местно момиче. Мери Уест от Литъл Бонингтън, на няколко километра оттук. Според родителите й, тази нощ трябвало да преспи у някаква приятелка в Сейнт Айвс.

— Но ги е преметнала, така ли?

— Така изглежда. Двама наши офицери от охраната намериха официална дамска чантичка в дъното на един хангар. Вътре имаше билет за танците тази вечер и карта за автобуса с нейната снимка. Прилича на нея — е, сигурно е изглеждала така, когато е била жива.

— Значи си влизал вътре?

Хамънд разбра, че въпросът е нож с две остриета, и отбранително вдигна ръка:

— Не, госпожо. Дори ние, служителите на Военновъздушните сили на Съединените щати, знаем нещичко за опазването на местопрестъплението.

Сам кимна:

— Това е добре.

— Просто надникнах от вратата. Беше ми предостатъчно.

Тя си помисли, че той не е трябвало да прави дори това, но го премълча.

— Вашите хора в бели униформи сигурно са специалистите от оперативната група по местопрестъплението. В момента са вътре. Изглежда, си разбират от работата.

Сам леко настръхна.

— Да, така е. Има ли заподозрени?

— Боя се, че е един от нашите. Млад авиатор, който се казва Рей Стречъм и служи в медицинската част. Според останалите в неговото спално, двамата с Мери излизали от няколко седмици, но тя искала да го запазят в тайна — по някаква причина родителите й не одобряват американците. Тръгнали си заедно след края на танците и оттогава никой не го е виждал.

— В базата ли живее?

— Да. Претърсиха стаята му, но няма никаква следа. Не е взел със себе си нищо, но по всичко личи, че е бързал да изчезне. В момента наши хора го издирват.

— Ами британската полиция?

— Търсим вътре в лагера. Останалото ще оставим на тях.

Когато стигнаха на местопрестъплението, Сам забеляза, че лентата, с която бяха отцепили района, се състои от дълги тънки ивици със звезди и надписи: „Честита Нова година!“, отпечатани един след друг по цялата им дължина.