Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

От другата страна на поляната фигурата, която Джонсън преследваше, се шмугна между складовите заслони и снабдителските вагонетки в далечния край на базата. Постовият осъзна, че задачата му е безнадеждна, и понеже се надяваше да научи името на мъжа от другия човек в склада, който е бил с него, натика палката обратно в колана си и се отказа от преследването.

— Ще се видим по-късно, приятел, който и да си.

С тези думи той се обърна и се запъти обратно към склада. Само след няколко минути отново се озова на мястото, където бяха видели фигурата за първи път. С нетърпение очакваше да разбере кого е заловил Саймънс вътре. Надяваше се да е момичето, чиято снимка бяха открили на картата за автобуса. Смяташе, че може би ще успеят да я убедят да им „сътрудничи“, ако те в замяна й обещаят да не раздухват случая. Очакването извика усмивка на устните му и той ускори крачка, за да не дава на партньора си повече преднина.

Беше съвсем близо до склада, когато видя как Саймънс залита заднишком от вратата, сякаш нещо невидимо го беше изритало или ударило, а след това се превива одве, пада на колене и започва неистово да повръща върху тревата. Озадачен, Джонсън извади пистолета си от кобура. Внезапно всяка сянка започна да му се струва зловеща и неспокойно се огледа наоколо за тайния нападател на партньора си. Не видя нищо, никого. Клекна и успокоително положи ръка върху рамото на приятеля си, като не спираше да се взира в мрака, за да открие тайнствения враг.

— За бога, Карл, какво има?

Саймънс продължаваше да повръща и да се държи за корема. Неспособен да изрече и дума, той само посочи с трепереща ръка към вратата на склада. Джонсън бавно влезе вътре, опънал напред ръката с пистолета и готов да стреля по всекиго и всичко, което изникне неочаквано от мрачната вътрешност. Направи само няколко крачки, преди да усети, че подметките на ботушите му започват да лепнат и да издават странен мляскащ звук, докато се движи. Освети пода с фенерчето си. Той сякаш се движеше, течеше около краката му и запълни мигом вдлъбнатината, която левият му крак остави, след като го вдигна от земята. Джонсън стисна пистолета си още по-здраво, насочи фенерчето надолу към пода и проследи струята до задната част на помещението, докато най-сетне стигна до облак разчорлена руса коса. Тя обкръжаваше като ужасяваща рамка бялото като мрамор лице на млада жена. Главата й беше неестествено извита назад и леко извъртяна на една страна. Полуотворените й очи бяха вперили празен поглед в него, а устата й зееше в беззвучен предсмъртен писък.

Сам положи глава върху гърдите на Том, като галеше лицето му и прокарваше пръсти през косата му. Той отвръщаше на ласките й, лекичко потупвайки тила й. Лежаха така в полумрака, а тя почти чуваше как умът му щрака, докато се опитва да намери най-подходящия момент и най-удачната тактика, за да повдигне отново въпроса, по който май разговаряха постоянно, особено след като се любеха. Той смяташе, че тогава тя сваля гарда и е най-слаба. Почти й се прииска Том да си запали цигара — тогава може би щеше да насочи мислите си към нещо друго. Най-сетне мъжът се размърда и дойде ред на неизбежното.

— От колко време сме заедно?

„Господи, толкова е предсказуем“, помисли си Сам, но на глас каза:

— Следващия месец ще стане година.

— Цяла година — усмихна й се той. — Времето лети, когато ти е приятно, нали?

Тя кимна с глава върху гърдите му:

— Най-дългата година в живота ми.

Том лекичко дръпна косата й.

— Много ти благодаря.

Сам вдигна глава и му се усмихна.

— А на теб приятно ли ти е?

— Да, но искам да ми стане още по-хубаво.

Знаеше какво има предвид той.

— Още не. Не съм готова.

Отново положи глава върху гърдите му и зачака той да започне да изрежда безкрайния низ от причини, поради които трябва да се оженят.

— Защо не? Ние се разбираме, нали? Подхождаме си в повечето неща и, честно казано, липсваш ми. Проклетият ми апартамент изглежда още по-празен, отколкото ми се струваше преди.

— Трябва да проявиш малко търпение.

— Вече мина цяла година. Ако това не е търпение, тогава какво е! Колко търпелив трябва да бъда?

— Не знам. Това е важно решение. Скоро — отговори тя и отново вдигна поглед към него. — Когато реша да споделя живота си с някого, искам да бъде завинаги. Затова имам нужда да съм сигурна.

Том се постара да добие засегнат вид. Познаваше това негово изражение и обикновено то постигаше желания ефект. Наистина не искаше да го наранява, но това вече започваше да й омръзва и присъствието му я дразнеше.