Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Дойл отиде и още веднъж провери състоянието на Золхайм.

— Значи да си държим устите затворени.

Мъжът мълчеше.

— Ами аутопсиите, разследването? — попита Сам.

— Всичко приключва тук.

— А семействата на всички жени, които е убил?

Мъжът вдигна рамене:

— Нещастни жертви на войната.

Дойл се върна на масата.

— Ами ако решим да разгласим всичко?

— Няма да ви позволим. Ако смятах, че ще го направите, нямаше да допусна да напуснете тази колиба.

— Още жертви на войната, така ли?

Мъжът кимна. Ед знаеше, че не може да направи нищо повече, но поне убийствата щяха да престанат.

Сам се изправи и яростно изгледа мъжа.

— А още колко души сте изпуснали?

Той изглеждаше объркан.

— Изпуснали сте Браун. Колко още?

Мъжът сви рамене.

— Значи е възможно в този момент да има още неколцина като Браун, дето избиват когото им падне, а никой няма представа какво, по дяволите, става. Предполагам, че и техните жертви ще бъдат „жертви на войната“. Ако благоволите да си спомните, господин както и да се казвате, тъкмо хората спряха войната във Виетнам и те заслужават нещо много по-добро от вас.

Мъжът изобщо не се смути.

— Сигурен съм в това, но аз съм всичко, което имат. Страшничко е, нали?

Беше студен, мрачен ноемврийски ден в графство Кеймбридж, когато най-сетне погребаха неизвестното момиче, чиито кости бяха открити в ямата. Полицията месеци наред се опитваше да установи самоличността й, но безуспешно. Десетки хора посетиха моргата с надеждата да открият, че тя е изчезналата им дъщеря, сестра или съпруга. Нямаше нужда да идват — повечето подробности можеха да научат и по телефона — но за тях това беше нещо като поклонение, пътуване на надеждата. За всички обаче то завърши с разочарование.

Полицията и дори семействата на други изчезнали хора се появиха, за да си вземат последно сбогом, като че ли момичето беше незнаен воин, когото всички приемаха за своя изчезнал роднина.

Сам стоеше до Том Адамс и стискаше ръката му, докато спускаха малкия ковчег в земята. След края на проповедта всеки от присъстващите хвърли шепа пръст върху ковчега, преди да си тръгне, повечето бяха дълбоко трогнати от церемонията и от собствените си спомени.

Сам бе платила за гроба и за надгробния камък. Не беше длъжна да го прави, просто така й се искаше. Имаше чувството, че е измамила доверието на момичето и искаше някак да поправи злото.

Том долови мрачното й настроение, обгърна талията й и нежно я дръпна настрани от гроба. Докато се отдалечаваха, Сам размишляваше за надписа, който бе избрала за надгробния камък.

Надяваше се стиховете на Уърдсуърт да накарат хората да поспрат за миг, да си припомнят и да поразмислят върху краткия живот на това момиче.

Превод В. Петров. — Б.пр.

Камък в замъка Бларни в графство Корк, Ирландия, за който се носи легенда, че всички, които го целунат, стават умели ласкатели или ухажори. — Б.пр.

Мярка за тежест. 1 паунд = 0,453 кг. — Б.пр.

Мярка за дължина, 1 фут = 30,48 см. — Б.пр.

Мярка за дължина, 1 инч = 2,54 см. — Б.пр.

Мярка за тежест, 1 унция = 28,3 г. — Б.пр.

Тясна ивица земя от един щат, която се вдава в друг. — Б.пр.

Вече преживяно (фр.). — Б.пр.

1 миля = 1,85 км. — Б.пр.