Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Приземи се тежко, но земята беше мека и — като се изключи това, че остана без дъх — тя не се нарани. Поне имаше под краката си твърда почва, а не вода: не беше особено добра плувкиня. Нямаше време за размисъл. Изправи се с усилие и хукна.

Чу как Робърт извика зад гърба й:

— Спри, Сам, спри!

Тя нямаше представа накъде тича и не й пукаше. Единствената й мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от него. Не успя да се отдалечи много, когато усети, че Хамънд я преследва. Продължаваше да вика името й и всеки път гласът му се чуваше все по-отблизо.

Уморена от дългия полет и недоспиването предишната нощ, Сам бързо губеше сили. Препъна се веднъж, втори път и накрая се строполи изтощена на земята. Почти пълзешком се довлече до един от толкова познатите й храсти — отбеляза между другото наум тази ирония на съдбата. Хамънд шумно си пробиваше път към нея, но внезапно спря, а калните му ботуши се намираха само на няколко стъпки от лицето й. Тя затвори очи и задържа дъха си в очакване той да я забележи.

Чу как стъпките му се отдалечават. Отвори уста и тихо и дълбоко започна да си поема дъх. Когато се увери, че си е отишъл, изпълзя от укритието си и хукна обратно към бараката. Планът й беше прост: щеше да измъкне Золхайм до водата, да я довлече до лодката и да избягат. Надяваше се да й стигнат силите и да се сети как да запали двигателя.

Сковаваща болка прониза ръката й и тя чу мъжки глас:

— Гори в ада, разврат, гори в ада!

Тялото й потръпна, когато през него премина електрически ток, и тя се строполи долу. За свое учудване, не изгуби съзнание, а просто се търколи на земята, като се държеше за ръката и пищеше. Докато се премяташе, успя да вдигне поглед.

Над нея стоеше не Хамънд, а генерал Артър Уилмът Браун.

Той й се ухили:

— Не пропускам често, млада госпожичке. Обикновено обичам да зашеметявам жертвите си, преди да ги накълцам, но на теб май ти провървя. Такъв ти бил късметът.

В дясната си ръка той все още държеше електрическата пушка, а в лявата стискаше голям ловджийски нож с назъбено острие. Коленичи до нея, здраво притисна с коляно гърдите й, за да я задържи неподвижна, и насочи ножа надолу.

Сам изпищя и започна да моли за пощада:

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

Смяташе, че никога не би направила подобно нещо. Винаги бе смятала това за слабост у другите хора. Но сега, когато бе застрашен собственият й живот, осъзна, че както всеки човек, е готова на всичко, за да спечели време, да остане жива.

Проехтя изстрел и куршумът се вряза в дръвче до главата на Браун. Той моментално отскочи от нея и хукна между дърветата към бараката. Сам усети, че някой я вдига от земята.

Беше Хамънд.

— Добре ли си? — тревожно попита той.

Не беше добре, чувстваше се съвсем отмаляла, но успя да кимне:

— Само ръката ми. Като че ли ме е ритнал кон.

Робърт внимателно я положи на земята и отстъпи назад.

Тя го погледна.

— Може ли някой да ми обясни какво, по дяволите, става тук?

— Да, наистина имаш право на обяснение…

Откъм блатото долетя викът на мъж, който молеше за помощ.

Хамънд стисна пистолета си още по-здраво.

— Стой тук.

След тези думи той изчезна в същата посока, където преди малко бе избягал Браун. Сам се огледа. Почти се бе стъмнило и дърветата и храстите изглеждаха тайнствени и заплашителни в здрача. Реши, че за нищо на света няма да остане тук. Олюлявайки се, тя се изправи и тръгна след Робърт бързо, доколкото й позволяваха силите.

С мъка си проправяше път през храстите и буренаците в продължение на стотина метра и след това внезапно се озова в една просека. Хамънд стоеше неподвижен и наблюдаваше Браун, потънал до кръста в блатото, което бързо го всмукваше към дъното.

— Веднага ме извадете оттук! — изкрещя генералът. — Чувате ли ме, майоре! Това е заповед! Извадете ме оттук!

Лицето му бе разкривено и обезумяло, а очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите.

— Чувате ли ме, майоре! Извадете ме, извадете ме!

Робърт не помръдна, просто наблюдаваше как Браун потъва.

— За бога, майоре, не позволявайте да умра така! Направете нещо!

Каквото и да бе извършил, Сам не можеше просто да стои и да гледа как се дави. Тя горещо помоли Боб:

— Помогни му. Извади го!

Младият мъж не продума.

Генералът се бореше с всички сили, но без резултат.

— Хамънд, ти, гадно копеле! Да не мислиш, че ще забравя това! Ще убия теб, семейството ти, приятелите ти и всичките ти курви!

Той посочи към Сам, която със здравата си ръка се опитваше да откърши голям клон от едно дърво, за да му го подаде. Най-сетне успя. Калта вече стигаше до гърдите на Браун, а крясъците му ставаха все по-истерични. Робърт не попречи на Сам да замъкне клона до Браун, но и не й помогна.