Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Разнесе се мигновен шум, подобен на изпращяване на лед при допира му с проводник за високо напрежение, който се извиси над жуженето на насекомите. Сам инстинктивно вдигна глава, но не видя никакъв проводник. Всъщност, като се замисли, реши, че вероятно такъв няма на мили разстояние от това място. Погледна часовника си. Золхайм беше влязла в колибата едва преди няколко минути.

Сам се разкъсваше от колебания. Дали да се върне при колите, както заповяда Дойл, или да преплува краткото разстояние и да провери дали агентката е добре? Сигурно трябваше да се върне и да доведе помощ, но ако… Не можеше да изостави Катрин. Плъзна се през борда на лодката, като внимаваше да не вдига никакъв шум, и заплува. Водата беше някак необикновено топла, гъста и зловонна, сякаш плуваше в супа. Сам държеше устата си плътно затворена и дишаше дълбоко през носа.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да се добере до колибата и с мъка да успее да се повдигне до кейчето. Полежа няколко минути, за да нормализира дишането си, опитвайки да се убеди, че вероятно напразно се е намокрила, след това се изправи и тръгна към стълбите. Макар да се стараеше да пристъпва съвсем леко, всяка крачка отекваше високо. Който и да беше вътре, несъмнено щеше да я чуе.

Промъкна се до един прозорец и надникна вътре. Колибата се състоеше от една голяма стая. В дъното й имаше неоправено легло, до което се виждаше шкафче и голям дървен гардероб. Зад леглото висяха няколко рафта, върху които се мъдреха големи стъклени буркани. В тях имаше нещо, но тя не можеше да види какво. В средата на стаята бе поставена голяма маса. Върху нея с разперени ръце и крака лежеше Золхайм. Беше напълно облечена, а ръцете и краката й висяха отстрани. Изглеждаше неподвижна.

Сам се зачуди дали не може да намери пистолета на агентката. Не че щеше да й помогне особено, понеже никога не беше стреляла и дори не знаеше как точно да се прицели. Но все пак Хамънд не знаеше това. Хамънд — очевидно подсъзнанието й бе решило кой е убиецът, макар разумът й да се противопоставяше. Прокрадна се покрай вратата и се промъкна вътре, като непрекъснато се оглеждаше за евентуален път за бягство. Приближи се до Золхайм и хвана китката й. Имаше пулс, макар и слаб. Сам прегледа главата й за рани, но не откри нищо.

Разтърси я и прошепна в ухото й:

— Катрин, Катрин, събуди се. Трябва да изчезваме оттук. Моля те, Катрин, събуди се!

Докато шепнеше, забеляза яркочервен белег отстрани на шията на жената. Беше почти същият като белега, който бе открила на тялото на Уест, и обясняваше звука отпреди малко. Отново разтърси Золхайм, този път още по-настойчиво. Никаква реакция. Сам просто недоумяваше какво трябва да направи. Не можеше да зареже Катрин, защото така я обричаше на сигурна смърт, ако Хамънд се върнеше. Не беше достатъчно силна, за да я носи, а останеше ли, излагаше на опасност и двете. Вероятно предупредителен изстрел щеше поне да предизвика незабавното идване на Дойл и на шерифа.

Докато претърсваше Золхайм за пистолета, вратата на гардероба изскърца и започна да се открехва. Сам отчаяно затърси нещо, с което да се отбранява, но не успя да открие подходящо. Вратата се отваряше все по-широко и по-широко… Тя ужасено я наблюдаваше и очакваше всеки момент да изникне онзи, който се крие вътре, но никой не се показа. Бавно и с разтуптяно от страх сърце тя приближи към гардероба.

Вътре нямаше никой. По пода и натрупани до половината на стените имаше десетки чифтове обувки. Различни на цвят, номер и модел, но всичките до един — женски.

Поуспокоена, Сам насочи вниманието си към стъклените буркани върху рафтовете зад леглото. Внимателно ги разгледа. Всеки от тях съдържаше по два бъбрека. На пода имаше няколко буркана, които, за неин ужас, бяха празни, но все още влажни. Тя не знаеше колко точно нещастни жени представят обувките и бурканите, но със сигурност бяха много.

Докато обмисляше какъв да бъде следващият й ход, чу някакво изпращяване. Този път не беше от гардероба, а откъм стълбите отвън. Разпозна звука, защото го бе чула преди малко, когато самата тя ги изкачваше. Бързо и безшумно отиде до прозореца.

Хамънд се качваше по стълбите. В едната си ръка носеше нещо, което бе скрито под парче бял плат, а в другата — пистолет. Сам не искаше да оставя Золхайм сама, но нямаше друг избор. Изтича до отсрещния прозорец и скочи навън. Едновременно с това мярна майора, който влетя в стаята и насочи пистолета си право към нея.