Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Знам как изглеждат храстите — каза той. — Ще взема проби.

— И помнете, от възможно най-много различни храсти. Кларк каза, че тук не са много, така че не би трябвало да ни отнеме кой знае колко време.

Отегчен, Дойл се извърна и се качи в лодката до шерифа.

Сам му напомни:

— И не забравяйте да отбележите от кой храст е пробата и да си запишете местонахождението му.

Ед махна с ръка. Шерифът запали извънбордовия двигател и те се отдалечиха от брега.

Золхайм привлече вниманието на Сам:

— Добре, хайде да потегляме.

Качиха се в лодката, Катрин пое кормилото и двете се отправиха към вътрешността на блатото.

След като се отдалечиха достатъчно далеч, за да не могат да чуят, радиото в колата на шерифа изпращя:

— Тук централа. Спешно съобщение за доктор Райън или агент Дойл. Обадете се.

Централата щеше да продължи да се обажда още известно време, но нямаше да успее да се свърже, докато не стане твърде късно.

Малката лодка с бръмчене навлезе в блатото. Почти веднага дърветата сключиха клони над главите им, препречиха пътя на светлината и — което беше още по-лошо — захлупиха влагата. От водата се издигаше пара, която обгръщаше дърветата и храстите в мъгла и пораждаше чудати, тайнствени форми. От носовете и ушите им капеше пот, като че ли се намираха в сауна. Дрехите вече бяха залепнали за телата им и Сам с мъка си поемаше въздух. Като капак на всичко имаше и още нещо, което не бе очаквала: шумът. Хиляди насекоми и животинки се състезаваха да бъдат чути.

Решиха да проверят възможно най-голяма част от блатото с лодката и да вървят пеша колкото се може по-малко. Първата им спирка беше островче, чиито брегове бяха покрити с храсти и дървета. Золхайм беше търпелива и дори помагаше на Сам, докато тя взимаше проба след проба от храстите, поставяше всяка в отделна торбичка и отбелязваше растението с бяло етикетче. След като отбеляза броя и местоположението на всеки храст, от който беше взела проба, двете навлязоха още по-навътре в блатото.

Слънцето се спусна ниско и светлината започна да отслабва. Дойл даде знак на шериф Конак да обърне лодката, за да се връщат. Беше взел няколко проби, но се интересуваше повече от това дали няма да открие признаци на таен живот някъде из блатата, отколкото от самите проби. Не забеляза нищо. Кларк беше прав: местността беше изключително враждебна. Ед не изгаряше от желание да замръкне тук.

Връщането му се стори изключително бързо и скоро Дойл тромаво се изкачваше по брега към колата. Шериф Конак върза лодката и го последва. Точно в този момент радиото му отново изпращя: „Централа до шериф Конак. Край“.

Марк вдигна апарата.

— Тук шериф Конак. Казвай, Били.

Докато слушаше съобщението, очите на Дойл се разшириха от изненада.

Золхайм вдигна глава и погледна нагоре през гъстите клони на дърветата. Смрачаваше се. Напрегна се да различи в здрача Сам, която поставяше етикетче на поредния храст.

— Мисля, че ще е по-добре да се връщаме — каза Катрин. — След час ще бъде съвсем тъмно.

Сам приключи с етикета и огледа течението на потока.

— Да, добре, можем да довършим утре. Смятам, че разполагаме с достатъчно материал, за да може Кларк да започне.

Золхайм започна да обръща лодката и в този миг Сам забеляза нещо, наполовина скрито зад китка дървета. Махна на агентката да спре и й показа откритието си. Една дървена колиба се издигаше самотно на малък обрасъл остров. Около нея растяха гъсти храсти и дървета, които й осигуряваха почти идеално прикритие. Пред колибата имаше малък кей, от който тръгваха няколко стъпала и водеха към вратата. Двете жени наблюдаваха известно време, но не забелязаха никакво движение или признак, че мястото е обитавано. Който и да беше собственикът му, него или го нямаше, или си кротуваше.

— Кларк не каза ли, че нямало никакви постройки? — прошепна Золхайм.

— Да.

Катрин бръкна под сакото си и извади пистолета. Провери пълнителя и го пъхна отново на мястото му.

Сам я погледна подозрително.

— Нали Дойл каза да се върнем при колите и да съобщим, ако открием нещо.

— И точно това ще направим, след като проверим мястото.

Преди да успее да я спре, Золхайм скочи от лодката, нагази до гърдите във вода и започна да се придвижва напред, като държеше пистолета над главата си и не откъсваше поглед от колибата. За облекчение на Сам, тя стигна до брега без произшествия и се качи на кейчето. Обърна се и бързо й махна, преди да изкачи стълбите към колибата. Сам изчака, уплашено притаила дъх.