Найджел Маккрери - Паяжината

Луната озаряваше равнинния източноанглийски пейзаж като огромен син фенер сред безкрайното небе над Норфолк. Сребристите й лъчи едва се прокрадваха сред непрогледния декемврийски мрак и се отразяваха в скрежа, сковал околността, който обгръщаше всичко като красив бял плащ и смекчаваше зловещата зимна пустота.

Джак Фолкънър бавно и упорито влачеше едрото си тяло през горите, които покриваха старите склонове на Хърдън Хил. Бе ловувал из района в продължение на двадесет години, следвайки примера на поколения свои предци. Въпреки че животът му не можеше да се нарече сносен, нищо не му липсваше и дори успяваше да се запасява за черни дни. Смяташе, че местният дивеч му се полага по силата на древен закон. Какво право би имал някой, дори богат човек, да предявява претенции към тази земя само защото разполага с няколко шилинга в повече? Джак вярваше, че земята принадлежи на този, който я пази и поддържа, а той чудесно се справяше с това от години. Стигна до последния си капан и спря за миг. През парата, която излизаше от устата му, огледа равната местност. Дори в тъмнината, нарушавана единствено от лунните лъчи, гледката му се стори великолепна. „За какво са му на човек изкуствени картини — запита се той, — когато красотата, сътворена от Бог, е навсякъде около него?“ Втренчи поглед в ясното нощно небе и се опита да разпознае някои от най-ярките съзвездия.

Хърдън Хил бе едно от малкото възвишения в областта и се издигаше като злокобен обелиск сред равнината. Сега, в най-студените зимни дни, малцина посещаваха това уединено кътче. Но през лятото гъмжеше от хора, които идваха на пикник или на разходка, за да посъзерцават гледката и да прекарат няколко часа далеч от напрегнатия градски живот. На километри наоколо нямаше друг хълм и за този се носеха безброй легенди, типични за Норфолк, свързани с Дявола и сатанински ритуали. Според местните предания именно тук рогатият щял да излезе от ада и да тръгне сред хората да всява зло. Някога на върха на възвишението бе имало църква, чиито останки все още се виждаха, и се говореше, че в това някогашно светилище се извършват мрачни церемонии. Църквата бе изоставена преди много години и впоследствие бе рухнала. Но склоновете бяха твърде стръмни дори за Лукавия. Джак се засмя. Естествено, всички истории бяха измислици, но макар и да не им вярваше, му се струваше странно, че сред този съвършено равен пейзаж стърчи един-единствен хълм.

Малко след като се залови да слага последния капан, видя светлини от фарове на кола, която се появи изневиделица на хълма. Джак инстинктивно се хвърли на земята и бързо се търкулна под най-близкия заскрежен храст. Полежа там няколко мига затаил дъх, обзет от страх да не бъде открит. Нямаше причина да се тревожи. Плътно загърнат в камуфлажната си куртка и с ниско спусната шапка, напълно се сливаше с влажната шума наоколо. С дългогодишни тренировки бе усвоил умението да лежи неподвижно дълго време. Контролираше дори дишането си и парата от устата му нямаше да издаде къде се намира. Търпението, както често бе казвал баща му, бе най-важното нещо при преследване на дивеч.

Погледна часовника си. Беше един и тридесет. Изненада се, че вижда някого на хълма по това време. Никой освен полицията или горските не би дръзнал да поеме по стръмния заледен път посред нощ. Предпазливо надникна между клоните на глогинов храст и се опита да разпознае шофьора. Убеди се, че не са полицаи. Колата бе друга марка, „Метро“, а и бе твърде студено за тях. Навярно се спотайваха някъде на топло с по чаша чай в ръце. Но бе възможно да е някой горски. Джак изчака, докато колата се отправи надолу и набра скорост по стръмния склон. Ледът се пропука под гумите и потекоха струи мътна вода. Въпреки че се движеше все по-бързо, моторът не забръмча. Джак се досети, че се спуска по инерция.

Докато колата безшумно се плъзгаше покрай дърветата и храстите от двете страни на пътя, ярката лунна светлина проникна през гъсталака и освети тъмното купе. Хладните трептящи лъчи пробягаха по лицето на шофьора, но след миг мракът отново го погълна. Джак Фолкънър хвърли поглед към младежките му черти и го обзе мрачно предчувствие. Нещо не бе наред. Не бе сигурен защо, но през тялото му премина тръпка на уплаха и очакване и сякаш дъхът му застина.