Найджел Маккрери - Паяжината

— Дано не се простудя до неделната служба.

Андрюс кимна.

— Бог ще се погрижи да бъдем във форма.

Тя замислено му се усмихна и се отправи към изхода на църквата. Пое надясно по чакълената пътека към задния двор и скоро се озова до гроба на майка си. Коленичи до малката мраморна плоча, прокара пръсти по издълбаните букви на името и потъна в размисъл. Коледа бе любимият празник на родителите й и повечето й спомени от детството бяха свързани с този свят ден. Ако паметта за миналите събития бе мерило за живота на един човек, би казала, че е живяла щастливо, за което и двамата й родители имаха огромна заслуга. Гневът, който дълги години бе изпитвала към майка си, най-сетне бе изчезнал със смъртта й. Едва тогава Сам за първи път бе обзета от състрадание и разкаяние. Струваше й се важно да се наплаче, сякаш за да прогони мрачен демон от душата си и най-сетне да заживее в мир с паметта на майка си. Сега я завладя друг гняв, породен от усещане за пустота и пропилени години. Знаеше, че човешкото битие е твърде кратко и не бива да храни горчиви чувства. Съжали, че вместо да прекара по-голяма част от живота си в гняв, не се бе опитала да бъде по-снизходителна. Сега, както повечето осиротели деца, бе самотна и тъжна. Изведнъж завидя на сестра си за близостта й с майка им. Сам не се бе чувствала близка с никого, освен с баща си и може би с Том Адамс, но дори отношенията с тях й бяха донесли огорчение. Винаги бе твърде заета да си проправя път в света и не им посвещаваше достатъчно време. Сега се питаше дали не е твърде късно. Присъствието на Уин и племенника й Рики в нейния дом донякъде й носеше утеха. Сякаш изкупваше вината си, че с години ги бе пренебрегвала. Макар и да знаеше, че това няма да я освободи от угризенията, бе твърдо решена да остане близка поне с тях. За миг си представи своя надгробен надпис. „Тук почива Сам Райън, единствената стара мома в енорията.“

Тя въздъхна дълбоко и се предаде на самосъжалението.

Изведнъж нечий глас зад гърба й прекъсна мислите й.

— Уърдсуърт, нали?

Това внезапно навлизане в най-съкровеното й кътче я накара да подскочи. Обърна се и видя Ерик Чембърс застанал точно зад нея.

— Надписът на надгробния камък на майка ти. „Душата ми сън завладя.“ Уърдсуърт?

Сам кимна.

— Не знаех, че си толкова начетен, Ерик.

— Не съм — отвърна той с усмивка. — Направих справка. „… и всички страхове прогони, и някак неподвластна стана тя на тленните години.“

Сам бе малко смутена от това откровение.

— Откъде този интерес?

— Напоследък рядко можеш да прочетеш откъс от стихотворение върху надгробен камък. Всичко изглежда толкова суховато, безинтересно, банално. Предполагам, че след време дори ще изтръгнат плочите и ще ги наредят покрай оградата на гробището. Утеха е да видиш интересен надгробен надпис. А димитровчетата са самата прелест.

Сам бе засадила няколко от тези красиви есенни цветя около гроба на майка си. Бяха любимите й и сега сияеха отрупани с ярки цветове. Тя с благодарност му се усмихна, когато заедно се отправиха по пътеката към малкия паркинг зад църквата.

Ерик Чембърс бе известен с прозвището Полковника. Макар и да го познаваше от много години, Сам не бе напълно сигурна защо го наричат така, а не й се струваше уместно да попита. Предполагаше, че има нещо общо с убежденията и държането му. Възгледите му бяха доста старомодни, както и дрехите му, но все още се намираха хора, които ги споделяха. Бе заклет ерген на около седемдесет, но изглеждаше с десетина години по-млад и в забележителна за възрастта си физическа форма. Живееше сам в къщата, в която бе отраснал, заобиколен от семейни антики и дрънкулки, които събираха прах и старееха заедно със собственика си. Въпреки това не изглеждаше самотен и тъжен, както би предположил човек, и запълваше времето си с разнообразни занимания. Освен църковен настоятел и диригент на хора, бе преподавател по музика и (колкото и странно да се струваше на мнозина) по компютърна грамотност в няколко местни клубове и колежи. Дори бе успял да научи преподобния Андрюс да борави с компютър и му бе помогнал да прехвърли целия енорийски архив и счетоводството на дискети. Бе твърдо решен по-нататък да го запознае и с мистериите на Интернет.

Обичаше да казва на учениците си и на хористите:

— Може да съм с единия крак в гроба, но имам бистър ум и млад дух.

Сам бе съгласна с него. Животът в селата нямаше да бъде същият без хора като Ерик Чембърс, които да го организират. Според нея най-ценното, което той притежаваше, бе градината му. Бе малка, но пълна с ярки цветове и опияняващи ухания. Сам я бе разгледала през лятото и бе поразена от красотата и разнообразието й. Ерик знаеше името на всяко цвете и дори помнеше кога и по какъв повод е засадено. Сякаш растенията отразяваха историята на живота му. Щедро й бе дал множество издънки, за да създаде красиво кътче и в своя двор.