Найджел Маккрери - Паяжината

Проследи колата с поглед до острия десен завой, където тя странно се полюшна, отклони се от пътя и изчезна навътре в гората. Изведнъж Джак осъзна, че се движи с твърде голяма скорост, за да вземе толкова остър завой. Дори при нормална пътна обстановка маневрата бе опасна и трябваше да се внимава, а в мразовита нощ като тази, когато пътят бе покрит с почернял хлъзгав лед, изглеждаше невъзможна. Младият шофьор или не бе видял завоя, или просто бе загубил контрол, преди да го достигне. Каквато и да бе причината, не се долови никаква реакция от негова страна при очевидната опасност. Джак изпита желание да скочи на крака и изкрещи предупреждение, но вместо това остана вцепенен, сякаш хипнотизиран от задаващото се нещастие.

Най-сетне малкото метро закриволичи и леко подскочи по неравностите, преди да се блъсне челно в огромен стар дъб. Звукът от смачкване на ламарина и трошене на стъкла отекна във въздуха няколко секунди преди да настъпи гробна тишина. За миг всичко застина и дори режещият вятър сякаш изчезна. Гледката на разбиващата се кола разтърси Джак Фолкънър, макар и да се смяташе за коравосърдечен чешит. След няколко мига се опомни, успя да се изправи на крака и пое към мястото на катастрофата. Не бе сигурен какво да стори, когато стигне, но се чувстваше длъжен да предприеме нещо. Но миг след като се втурна към купчината бяла и сребриста ламарина, тя избухна и се разнесе ужасяващ грохот, а огромното кълбо от червеникавооранжеви пламъци озари небето и разтопи скрежа наоколо.

Силата на експлозията тласна Джак назад и го повали по гръб върху храста, под който бе лежал скрит преди малко. Едва дишайки, се свлече на земята, отново стана на крака и с изумление се загледа в адския огън, погълнал колата. Дори и да бе имало надежда да спаси шофьора, тя се бе изпарила. Джак се взираше през дима и търсеше признаци на живот. За миг различи тъмен силует, който се открои сред пламъците, преди отново да се слее с кълбата черен дим, които обгръщаха останките на колата. Изведнъж, забравил страха за собствения си живот, той извика:

— Хей, чувате ли ме? Можете ли да излезете?

Но пращенето и свистенето на горящата кола заглуши гласа му. Джак напрегна зрението си, но не долови никакво движение в мрака. Ако там имаше някой, със сигурност бе мъртъв. Внуши си, че силуетът е бил илюзия, създадена от странните сенки, които пълзяха през гората като черни пръсти край бушуващия огън.

Въпреки пламъците Джак отново тръгна към колата, с ръка пред лицето си, но докато се приближаваше, внезапно усети необяснима опасност. Инстинктът го накара да спре. Отдавна бе свикнал да се доверява на инстинктите си и рядко ги пренебрегваше. Смутен от това чувство, продължи вяло да оглежда района във всички посоки и да напряга слух за необичайни звуци. Нямаше нищо и все пак му се струваше, че във въздуха витае зло. Ловецът се бе превърнал в плячка и въпреки студа от всяка пора на лицето му бликаше пот, която се стичаше по страните му като сълзи. Едрата фигура на Джак Фолкънър бързо се обърна и побягна слепешком обратно през гората, стъпквайки всичко по пътя си, все по-далеч от невидимата страховита сила.

Гласовете на хористите от църквата „Света Дева Мария“ се носеха към ронещите се стени, както тези на хиляди богомолци преди тях. Псалмите и химните им се сливаха с античната символика на сградата и ехото на прочувствените им възхвали заглъхваше. Когато диригентът вдигна дървената си палка и даде знак на старателните си ученици да задържат на последния тон, гласът на Сам най-сетне зазвуча с пълна сила. След това, спокойно, както миг по-рано, диригентът сниши палката, което бе знак за край, вдигна поглед и се усмихна на любопитните им лица.

— Мисля, че сме готови, дами и господа. Постигнахме това, което желаех. Поздравления.

Угрижените изражения на неколцина хористи изчезнаха и на тяхно място се появиха усмивки. Сред малкия, но амбициозен певчески състав се понесе радостен шепот. Макар и да бяха скромен църковен хор, те се отнасяха сериозно към музиката си.

Силно ръкопляскане от задните пейки издаде, че преподобният Андрюс е чул изпълнението им и явно е доволен. Питър Андрюс бе енорийски свещеник на Сауърби едва от година, но вече си бе завоювал достойно място. Бе млад, кипящ от енергия и изпълнен с желание да бъде едновременно навсякъде — да събира дарения, да урежда постановки на пиеси и да присъства на местни събирания, а полагаше усилия и да възстанови клуба на младите майки. Въпреки младостта си вече бе натрупал опит като духовно лице във военните сили и бе служил в Залива, както и в няколко квартални църкви в големи градове, където ежедневието му бе далеч по-напрегнато, отколкото в Сауърби. Идеята за възраждането на църковния хор бе негова и въпреки колебливото начало броят на участниците постепенно бе нараснал до дванадесет-петнадесет ентусиазирани хористи. Той бе убедил Сам да се включи и дори й бе уредил доста изнервящо прослушване. Макар гласът й да нямаше голям диапазон, свещеникът бе съдействал за приемането й и я бе уверил, че с практика ще повиши потенциала си.

Читать дальше