Найджел Маккрери - Паяжината

— Майка ми е погребана ето там. — Ерик посочи към далечния край на гробището. — Най-обикновена плоча, без прочувствени слова и стихове за съжаление, но на приятно място, под бряста.

Сам кимна в знак на разбиране.

— А баща ти?

Ерик поклати глава.

— Нямам представа какво е станало с него. Стара история. Напусна ни, когато бях малък. Избяга с местно момиче и оттогава не съм виждал никого от двамата.

Тя го погледна със съчувствие.

— Съжалявам.

— А аз не. Според майка ми просто лош късмет. Не му беше за първи път, но в този случай очевидно е решил да не се връща с подвита опашка. Оцеляхме. — Смутено се покашля и смени темата. — Разбрах, че ще участваш в разследването за смъртта на Саймън Викърс.

Сам го изгледа учудено, озадачена за миг.

— Младежът, който загина на Хърдън Хил.

Най-сетне се досети за кого говори.

— Не аз, Тревър Стюърт ще извърши аутопсията.

Ерик изглеждаше изненадан да чуе това.

— Мислех, че ти си областният съдебен патолог.

— Всъщност единият от двамата. Другият е Тревър.

Ерик замислено кимна.

— Разбирам. Ужасна работа. Саймън посещаваше един от клубовете ми, беше умен младеж. Очакваше го добро бъдеще. Много жалко. Изненадах се, когато узнах фактите. Не изглеждаше от хлапаците, които се замесват в кражби на коли. Но явно човек никога не знае.

Сам тъжно поклати глава.

— Предполагам, че си прав.

— Знае ли се вече причината за смъртта?

Сам сви рамене. Не желаеше да обсъжда нещо, за което нямаше никакви сведения.

— Разглеждането на доклада ще бъде утре сутринта. Информацията ще излезе във вечерните вестници.

Ерик кимна, явно недоволен от отговора й. Отново се покашля.

— Навярно от множеството рани. Дано не се е мъчил.

Изведнъж застана неподвижно и за миг погледна звездите, преди да се върне на темата.

— Знаеш, че е бил мъртъв, преди колата да избухне.

Все още се опитваше да изкопчи информация и Сам не искаше да го разочарова, но отново отговори уклончиво.

— Предполагам, че почти не е усетил.

Ерик кимна, най-сетне задоволил любопитството си.

— Добре, добре. Значи трябва да помислим за близките му. Винаги живите страдат най-много. Мъртвият просто се е пренесъл в отвъдното, а тяхната скръб трае вечно.

Сам хвърли поглед към него, обезпокоена от очевидната сила на собствените му чувства.

— Вечно?

Мисълта за вечна скръб бе потискаща и тя се бе надявала мъката й скоро да отшуми. Но Ерик изглеждаше напълно убеден.

— Да. С течение на времето човек свиква да живее с нея, естествено, но не престава да тъгува и да си спомня. Навярно дори когато самият аз съм на смъртно легло, майка ми ще ми липсва. Няма да има кой да държи ръката ми, ако разбираш какво искам да кажа.

Въпреки трескавия си живот Ерик бе самотник.

— Странно нещо. Преди седмица бях там с преподобния Андрюс. Огледахме старата църква.

Сам бе озадачена.

— Защо?

— Решил е да я възстанови и да я използва за празнични богослужения. За да сложи край на нелепите истории, които се разказват за хълма и самата църква.

— Струва ми се добра идея.

Сам се надяваше да не се наложи да пее там през зимата.

Най-сетне стигнаха до портата за паркинга.

— Нали ще се видим следващата седмица?

Ерик кимна.

— Никога не изпускам репетиция. Точен съм като часовник.

Учтиво кимна за сбогуване и се отдалечи. След няколко крачки спря и извърна глава назад.

— Прихванаха ли се издънките ми?

— Чудесно. Трябва да наминеш през пролетта да ги видиш.

Размаха бастуна си в знак, че приема поканата, и изчезна в нощта.

Сам запристъпва на място по студените бетонни стъпала пред сградата на съда, но усилието й да подобри кръвообращението на ходилата и глезените си бе напразно. Цяла сутрин температурата бе останала под нулата, а тя бе твърде леко облечена. Бе живяла в областта достатъчно дълго, за да знае, че през зимата тук е най-студено в цяла Англия. Нищо не възпираше ледения вятър от сибирските полета до равнинния пейзаж на Норфолк и той смразяваше всичко и всеки, имал нещастието да се озове на пътя му. Дори „Ийли“, любимото й място, сега й се струваше студено и неприветливо. С интерес се загледа в служителките, които окачаха коледни гирлянди по лампите и стените, но дори тази весела гледка не успя да повдигне настроението й. Обикновено Сам се навличаше с няколко ката дрехи и носеше топли кожени ботуши. Източноанглийските зими я бяха накарали да се отърси от всякаква суетност. Но Тревър Стюърт я бе поканил на обеден рецитал в катедралата „Ийли“, а след това на обяд в един от най-луксозните местни хотели и тя се бе почувствала задължена да направи тази жертва. Бе облякла къса черна рокля, черни чорапогащи и официални обувки. Върху тоалета си бе наметнала черно вълнено палто. Но дори тази обикновено достатъчна връхна дреха не можеше да я предпази от режещия студ. Не би премръзнала толкова с тънката си рокля, ако Тревър бе излязъл навреме.