Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Когато тя се доближи до генерала, той опита да се протегне и да стигне клона.

— Тук, кучко, дай го насам!

Гласът му се бе превърнал в изтънял писък. Докато тя буташе клона към него, двама мъже в бойна униформа изникнаха иззад Хамънд.

Те погледнаха към Сам.

— Вземете й го, майоре — нареди единият.

Робърт веднага реагира. Вдигна Сам във въздуха и дръпна клона от протегнатата ръка на Браун. Той отчаяно започна да дращи с нокти и да къса листата от най-горните му вейки.

Виковете му започнаха да отекват с още по-голяма сила:

— Не! Не! Застреляйте ме, за бога! Не ме оставяйте да умра така!

Един от мъжете кимна на Хамънд, който хвърли клона настрани и пусна Сам на земята. Извади четиридесет и пет калибровия си пистолет от кобура и внимателно се прицели. Но преди да натисне спусъка, усети студената стомана на друго дуло, притиснато до слепоочието му.

— Хвърли пистолета на земята! И не прави глупости или ще ти пръсна черепа.

Робърт тутакси разпозна гласа на Дойл и разбра, че наистина ще изпълни заканата си. Наведе се и остави оръжието на земята. Един от хората в бойни униформи леко се пресегна към пистолета.

Агентът незабавно се прицели в него:

— На твое място не бих го направил!

Усмихна му се, преди да насочи вниманието си към Браун, който се опитваше да запази носа и устата си, като непрекъснато плюеше кафява кал и се давеше. Дойл искаше да е сигурен, че генералът го вижда. Искаше да бъде последното нещо, което кучият син ще зърне преди смъртта си — и проклет да бъде, ако допуснеше тази смърт да бъде лека.

Браун замълча за миг, загледан в агента, който приличаше на грамадна котка, готова да се нахвърли върху жертвата си. Дойл го беше победил и дори сега, в предсмъртния си час, той беснееше заради поражението си. Направи още един отчаян опит да се измъкне от тинята, но беше здраво заклещен. Нададе последен яростен вик и потъна в калта, която избълбука и отново застина неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.

Един от мъжете в бойни униформи измери с поглед Дойл.

— Това ще ти струва значката.

— Съмнявам се — невъзмутимо отвърна Ед.

Вдигна Сам на ръце и я понесе към бараката.

Седнаха в колибата в очакване да пристигне екипът от съдебни медици, което щеше да отнеме известно време. Не беше най-подходящото място, но беше единственият подслон, който успяха да открият, и понеже Золхайм беше ранена, а Сам — на края на силите си, щяха да се нуждаят от помощ, за да се измъкнат от блатото. Шерифът и един от мъжете в бойни униформи бяха тръгнали преди половин час към колите, за да се обадят по радиото за помощ.

Положиха Катрин върху леглото. Тя вече бе в съзнание, но все още се намираше в шок. Сам бе направила всичко по силите си, но то не беше много. Золхайм имаше нужда от време, за да се възстанови. Сам хвана ръката й и приседна на ръба на леглото, за да следи състоянието й.

Дойл прекоси стаята и се приближи до тях.

— Как е тя?

— Добре е или поне ще се оправи.

— Глупачка! Казах й да се върне и да докладва. Но тя е твърде заета с това да изпъкне, за да проумява какво е добро за нея.

Гневът на Сам надви изтощението й.

— Ако я бяхте включили пълноценно в разследването, нямаше непрекъснато да се опитва да изпъкне!

Дойл прокара език по предните си зъби и се замисли над думите й. Беше права, но той не беше уверен, че може да се промени, дори и след случилото се. Сигурно вече бе твърде късно за това.

— Ще докладвате ли за инцидента? — попита Сам.

— Ще се наложи.

Тя отвратено се извърна.

— Но да кажем, че ще изменя малко истината, за да може и двамата да оберем лаврите.

Хамънд се обади откъм масата, където седеше заедно с другия непознат:

— Как е тя?

— Какво ти пука! — разпалено отвърна Сам. — Едва не ни убиха заради теб и приятелите ти.

Непознатият се намеси:

— Не, това не е съвсем вярно. В действителност ние ви спасихме живота.

— Може би, ако ни кажете какво точно става — кисело се обади Дойл, — ще има по-голяма вероятност да ви повярваме.

Мъжът погледна към Хамънд и кимна:

— Но помнете, че онова, което чуете днес в тази колиба, трябва да остане тайна. Животът ви зависи от това.

Ед го измери с поглед.

— Това заплаха ли е?

— Не, господин Дойл, определено е обещание.

Мъжът замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, след това продължи:

— Преди години във Виетнам американското правителство изпробваше някои нови химически оръжия с надеждата да спомогнат за по-бързото приключване на войната.