Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Беше изнесла беседа за установяване времето на настъпване на смъртта, когато Хамънд се приближи до нея през една от почивките за кафе и се представи. Беше командващият службата за сигурност в Лиймингъл и както става с повечето полицаи, независимо дали са на служба в армията или не, разкриването на едно престъпление за него представляваше не просто работа.

Той започна с въпрос за нещо, което Сам бе споменала в беседата си, а после продължиха да разговарят за различни любопитни и необичайни случаи. Обикновено тя бързо се изморяваше от подобно общуване, защото то често биваше предсказуемо и досадно, но у Хамънд се таеше някаква страст, проявяваща се в начина, по който говореше за работата си. Страст, която Сам споделяше.

Хамънд беше малко над четиридесетте, висок и привлекателен, с атлетична фигура и волево изражение. Имаше силно развито чувство за хумор, което тя винаги бе намирала за очарователно. В момента течеше последната, трета година от назначението му в Англия и макар да бе пътувал много, надяваше се скоро да напусне Лиймингъл.

Сам като че ли долови нещо от носовия бостънски говор в акцента му и беше сигурна, че е от Нова Англия или някъде отблизо. С учудване разбра, че е роден и отрасъл в Атланта, Джорджия, и се зачуди как е успял да се отърве от характерния провлечен южняшки изговор. Знаеше, че собственият й белфастки акцент все още е много явен, независимо от годините, прекарани в Англия.

Поканата за танците беше за двама, но Том беше дежурен, а Марша — нейната приятелка и колежка от лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън, беше в Даръм на някакъв курс. След като двамата души, които бе най-нормално да покани за придружители, не бяха свободни, Сам се зачуди дали да не отиде сама. Отначало идеята не й се понрави особено, но после си каза — защо не? В края на краищата беше зряла жена, която е напълно способна да се погрижи за себе си, ако някой пиян летец реши да се пробва. Не беше сигурна дали причината се крие в примамливото обещание за една необикновена вечер — с усмивка си припомни как Тревър й описа събиранията като „диви“ — или в желанието отново да се види с Боб Хамънд. Но каквато и да беше причината, тя в крайна сметка прие поканата и престана да се опитва да анализира мотивите си толкова дълбоко.

Щом пристигна, я насочиха към паркинга, където скоро откри свободно място. Навсякъде гъмжеше от млади хора — всички си проправяха път към музиката, която гърмеше от огромен хангар от отсрещната страна на голямо игрище. Сам постоя в колата няколко минути и наблюдаваше потока от хора, запътили се към хангара като пеперуди, привлечени от светлината. Всички бяха толкова млади, така кипящи от живот.

Смъкна сенника и се огледа. Изглеждаше, както се казва, „добре за възрастта си“. Полагаше грижи за това. Ходеше на джогинг, вдигаше тежести и спазваше режим на хранене, но каквото и да правеше, времето течеше неумолимо, а тя гледаше на това достатъчно реалистично, за да приеме, че макар да е възможно да забави стареенето, няма начин да го спре.

Тази мисъл я накара да се почувства не на мястото си, натрапник в света на младите. Като че ли щеше да е по-добре да си почине пред бумтящата камина с хубава книга и чаша вино, отколкото да се опитва да се състезава с двадесетгодишните.

Това настроение не беше характерно за Сам, която обикновено се чувстваше щастлива и доволна както от външния си вид, така и от оптимистичния си поглед върху живота. Бутна сенника на мястото му, пъхна ключа обратно и се накани да избяга.

Едно почукване по прозореца на шофьора я възпря, все още стиснала ключа. Вдигна поглед и видя Боб Хамънд, който й се усмихваше изпод елегантната си фуражка. Сам прогони нежеланите си мисли, усмихна му се в отговор, пъхна ключа в чантата си, отвори вратата и излезе навън.

Хамънд очевидно се радваше да я види.

— Сега ли идваш?

Тя кимна неловко — като ученичка, която са спипали на местопрестъплението.

Робърт бързо се огледа.

— И си сама? Без Том?

— Не, той има нощно дежурство.

— Съжалявам, щях да се радвам да се запознаем.

Ала нито в гласа, нито в поведението му се долавяше и помен от разочарование. Несъмнено лъжеше, но тя се почувства поласкана. Не беше сигурна как е узнал за Том, понеже тя смяташе, че връзката им е добре пазена тайна. Но след това, като се сети какво работи Хамънд, реши, че в осведомеността му няма нищо странно.

— Ами — продължи той, — след като няма други, ще се радвам аз да ти кавалерствам тази вечер.