Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Старият катер вече наближаваше брега и бе потънал толкова дълбоко във водата, че Дойл можеше да зърне крайчеца на черния найлонов чувал, в който се намираше тялото. Бяха го сложили, без много да се церемонят, върху дъските на палубата и той се поклащаше в синхрон с нейното движение, сякаш страховитото му съдържание бе възкръснало и се мъчеше да излезе навън.

Катерът не беше собственост на полицията, но го бяха взели назаем от човека, открил тялото. Беше толкова раздрънкан, че Ед се чудеше как изобщо се задържа над водата. Зелената и червената боя по очуканата дървена обшивка беше почти олющена и отдолу се виждаха няколко големи пробойни в корпуса, който бавно загниваше. Очевидно беше пригоден да превозва по-скоро рибаря особняк и кучето му, отколкото половината служители от шерифството на окръга. Маломощният дизелов мотор изнемогваше под тежестта на доста пълния съдебен лекар и четиримата плещести заместник-шерифи, които съставляваха екипажа. Дойл винаги се чувстваше добре при вида на някой по-пълен от него: служеше му като оправдание за окаяното състояние на собственото му тяло.

Чудеше се защо никой на борда на катера не се бе замислил върху факта, че след като тялото е открито на малък остров насред езерото и наблизо няма други лодки, убиецът най-вероятно е използвал същия съд, за да закара жертвата си до острова. Всички веществени доказателства на борда вероятно вече бяха негодни или се бяха смесили със загниващото дърво и бяха завинаги изгубени. А и какво друго можеше да очаква човек от обитателите на този пущинак?

Ед погледна към партньорката си — Катрин Золхайм, която разпитваше селяндура, открил тялото. Той седеше върху един пън и пушеше саморъчно свита цигара, привидно равнодушен, но явно доволен от значимостта, която внезапно бе придобил. Ролята му не беше особено решаваща, но несъмнено щеше да добие по-голям драматизъм, след като довечера в любимия си бар преразкажеше историята образно и до най-малките подробности. Животът на повечето хора протичаше монотонно, затова откриването на труп, при това вероятно жертва на убийство, сигурно представляваше голямо събитие в ежедневието на обикновените хора. Вероятно години наред щяха да черпят този човечец, само и само да им разказва историята.

Пристигането на голям тъмносин автомобил накара Дойл да откъсне вниманието си от сцената. Колата спря горе на брега и отвътре излязоха двама мъже, които следяха всеки негов ход през последната година. Бяха облечени в стандартните сини костюми, носеха тъмни очила и някак успяваха да изглеждат невъзмутими дори при тези обстоятелства. Не направиха опит да се приближат, но наблюдаваха всичко, облегнати отстрани на автомобила.

Първия път, когато се появиха на местопрестъплението на едно от убийствата, които Дойл разследваше, той им се изрепчи и настоя да знае кои са и — още по-важно — кого представляват. Отвърнаха му, че ако присъствието им го дразни, трябва да се обърне към шефа си — Марк Барток, в Бюрото. Ед разговаря с Барток при първа възможност, но той извъртя нещата. Държа се уклончиво и дори отбранително и агентът не узна нищо. Двамата мъже се появиха и при второто, и при всички следващи убийства, така че постепенно взаимно свикнаха с присъствието си, макар и да не се бяха сближили. Те никога не се месеха в разследването му, но Дойл не можеше да не мисли за онова, което сигурно ставаше зад кулисите.

Пренебрегна двамата неканени гости и се обърна към брега, когато катерът се вряза в него. Золхайм беше приключила с разпита и се присъедини към партньора си. Дойл навлече маската на заученото си безразличие и се престори, че не я забелязва, но в действителност следеше всяка нейна стъпка с повишено внимание. Тя беше висока и привлекателна и принадлежеше към новото попълнение от високоинтелигентни и мотивирани агенти, обречени да се издигнат до върховете на кариерата. Не можеше да не й се възхищава — и дори да я желае — но се примиряваше с наложените му ограничения и се опитваше да се държи хладно и резервирано в нейно присъствие. Неведнъж го беше хващала да я гледа „непрофесионално“ и той се бе чувствал длъжен бързо да отмести поглед, смутен и притеснен от въздействието, което му оказваха младостта и привлекателният й външен вид. И все пак неговият чин беше по-висок и поне засега тя трябваше да изпълнява нарежданията му. Това му харесваше: обичаше да контролира нещата. Беше едно от малкото удоволствия, които му доставяше властта.