Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Агентът усещаше, че „той“ просто изчаква напрежението у него да нарасне застрашително, преди да осъществи поредната си фантазия и да открие следващата си жертва. Както става с повечето серийни убийци, периодите между убийствата, през които все още бе в състояние да контролира желанията си, ставаха все по-кратки, а броят на жертвите нарастваше все по-бързо.

Ревът на един реактивен самолет B-17, който летеше съвсем ниско, го изтръгна от мислите му и набразди с вълнички гладката повърхност на езерото. Дойл вдигна поглед и видя как сребристото тяло на изтребителя се завърта на триста и шестдесет градуса, преди да се издигне почти вертикално и да изчезне в ясното тюркоазено небе.

Изведнъж над шумотевицата се извиси глас:

— Насам! Насам!

Един от заместник-шерифите тъкмо се подаваше иззад китка дървета, навели клони над езерото. Направо хвърчеше от вълнение и непрекъснато сочеше назад към дърветата.

Ед не помръдна. Нямаше нужда да гледа какво е открил полицаят. Вече знаеше.

Военновъздушна база Лиймингъл, Кеймбриджшър

Ритъмът на „Настроение“ на Глен Милър отекна в огромния самолетен хангар и увлече младите американски авиатори и техните развълнувани дами във вихъра на танца, като ги принуди да воюват за свое местенце на бързо пълнещия се дансинг.

Сам изпищя от удоволствие, когато партньорът й без всякакво усилие я завъртя първо на едната, а после и на другата страна, преди отново да я притегли към себе си и да я преметне през гърба си. Не бе в състояние да контролира нищо и не й пукаше. Просто следваше мъжа и само се молеше да не се пльосне на пода. Нямаше от какво да се безпокои. Беше в ръцете на истински майстор.

Най-сетне музиката спря, Сам се обърна и изръкопляска одобрително на оркестъра. Беше толкова въодушевена от вечерта и от танците, че не усети кога започна да подскача и да свири с уста заедно с останалите от купона. Погледна към партньора си — майор Робърт Хамънд, който размахваше юмрук във въздуха и ръмжеше одобрително. Беше доволна от себе си и от решението си да дойде. Чувстваше се отпочинала и освежена и се радваше, че се е откъснала от ежедневието.

Учуди се, че получи покана за танците и след като хвърли бегъл поглед на картичката, я забрави за няколко дни. Предполагаше, че става дума за някое полуофициално събиране като онези, които вероятно бяха свързани с работата й и се организираха от време на време за установяване връзка между американската военновъздушна база и някои прослойки на местното общество.

Интересът й към мероприятието бе възбуден отново от Тревър Стюърт, неин колега и единствения друг съдебен патолог в графството. Беше ходил на няколко подобни забави и каза, че били „диви“ и му давали повод да се поотпусне малко. Но след това Сам си помисли, че поради кризата на средната възраст, през която преминаваше, и непрекъснатия поток от млади жени, влизащи и излизащи от живота му, Тревър сигурно вижда в тези събирания предимно удобен случай да се запознае с още жени, по възможност в униформа.

Въздушната база Лиймингъл се намираше на около шестнадесет километра от Кеймбридж и бе малък оазис на американския начин на живот и култура в сърцето на английската провинция. Имаше си бейзболно и футболно игрище и дори собствени ресторанти и магазини. Базата съществуваше повече от петдесет години и по време на Втората световна война бе изпълнявала ролята на един от главните американски командни центрове за бомбардировачите.

Сам разгледа нетърпеливите и възбудени лица на летците на дансинга и се запита колко ли млади мъже са посещавали подобни мероприятия по време на войната, а после са намирали смъртта си някъде над Германия, когато самолетите им са били взривявани. Радваше се, че младите мъже тук ще доживеят до следващата танцова забава и изпита признателност към загиналите.

Запозна се с Боб Хамънд на един от множеството семинари по криминалистика, които напоследък все по-често задръстваха графика й. Заниманията бяха посветени на всевъзможни теми: от серийни убийства и психологически портрети до изследване на местопрестъплението и анализ на почерци. Тъй като беше една от петте жени съдебни патолози в Англия и Уелс, служителки на Министерството на вътрешните работи, от нея се очакваше да посещава повечето подобни семинари и да бъде сочена като пример за равнопоставеността на половете в света на съдебната патология. Всичко това, разбира се, бе пълна дивотия, но тя ходеше с удоволствие и следваше начертаната стратегия.