Найджел Маккрери - Непознати без лица

За нея това бе основен проблем, така оправдаваше избрания си път в живота. Хората може и да не я харесваха, както и начина й на живот, но тя поне се интересуваше от обкръжението си. А имаше и плъхове, вече бе видяла два, и то големи, почти колкото малко кученце или коте. „Уф!“, потрепери момичето.

Погледна часовника си и видя, че е два и петнадесет — той закъсняваше. Спейд й бе подарил часовника миналия месец за двадесет и петия й рожден ден. Не беше сигурна дали не го е откраднал. Въпреки че заедно с приятелите си натрупваше цяло състояние от търговия с незаконни напитки и цигари от континента, той продължаваше да задига разни неща. Това беше скъп златен „Ролекс“, бе виждала такива по витрините, струваха хиляди, а откъде би взел толкова пари? Не, определено го е откраднал. Освен това беше заличил някакъв надпис на гърба му. Спейд си знаеше работата и се бе справил добре, но тя не очакваше да е иначе, защото беше достатъчно опитен.

Пусна часовника в джоба на панталона си. Не го носеше открито, за да не й го откраднат, а колкото и да обичаше приятелите си, те не бяха сред най-честните на света. Трябваше да му се признае на Спейд, че поне не задига боклуци. Макар и краден, часовникът беше адски хубав и беше мило да й го подари.

Седна на дигата, чудейки се дали той ще се появи изобщо. Мислеше, че ще е тук, когато дойде, и беше леко подразнена, че го нямаше. Засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от силното юлско слънце, напичащо от небето, и се вгледа в хоризонта. Отначало не видя нищо, но после забеляза малкия ленив облак прахоляк в далечината. Докато го гледаше, облакът се уголеми и от него започна да се подава една кола. Най-после идваше.

Знаеше, че е закъснял. И при най-съвършения план винаги изникваше нещо, което да те отклони от курса. В случая беше старата ръждясала таратайка. Проклетията не искаше да запали и му бе отнело четвърт час да я подкара. Искаше да пристигне преди жената, за да приключи с работата набързо. Трябваше да почака в гората известно време, докато мине влакът в два и петнадесет. Бе се надявал, че дотогава всичко ще е свършило, но това бе една от грешките на зле изпълнения план. Сега трябваше да бъде малко по-гъвкав и да въведе някои промени, а това можеше да се окаже опасно. Няколко дни бе наблюдавал мястото и бе проверявал разписанието на влаковете. Според него бе недопустимо да зависи от късмета или от липсата му. Само един наблюдателен машинист да забележеше нещо — и бе загубен. Не трябваше да има никакви свидетели, случайни или не. След като влакът отмина, той запали колата, отправи се към моста и накрая спря на двадесетина метра от него. Огледа се внимателно — нямаше я.

Клеър наблюдаваше съсредоточено приближаващата кола. Опита се да различи шофьора, но беше твърде далече, а вдигнатият прахоляк от сухия черен път бе твърде гъст, за да види през него. Возилото кривна от единия до другия край и за миг тя си помисли, че водачът или е пиян, или болен, но после осъзна, че просто се опитва да избегне дупките и коловозите. Докато автомобилът се приближаваше, внезапно почувства страх. Във всяка друга ситуация би избягала, инстинктът й я държеше нащрек и й подсказваше, че е в опасност. При нормални обстоятелства би го послушала, защото рядко я подвеждаше, но сега не го стори и отдаде безпокойството си на естествената нервност при срещата. Но въпреки това, докато се увери, реши да се скрие. Скочи бързо зад кофите и зачака да види кой ще се покаже от колата.

Човекът вътре се поколеба за момент, обхождайки околността с очи, преди да излезе и да тръгне бавно по пътя към моста. Макар да знаеше, че трябва да е той, мъжът изобщо не бе такъв, какъвто очакваше. Беше опърпан, облечен в изцапан син гащеризон и чифт стари, износени черни работни ботуши, нахлузени непривично върху краката му. Освен това носеше очила с дебели рамки, а тя не знаеше да са му необходими. Косата му бе по-дълга, отколкото си я спомняше, и черна. Струваше й се, че трябва да е кестенява. И все пак, помисли си, може и да грешеше, понякога паметта лъже. Но най-силно я удиви брадата. Трябва да си я бе пуснал много бързо. На всички снимки, които бе виждала, беше голобрад. А и формата бе странна. Който го бе излъгал, че му отива, заслужаваше разстрел. Другото странно нещо бе колата — стара и цялата в ръждиви петна, като че ли някой я бе замервал с чакъл. Беше в такова лошо състояние, че дори и Спейд не би се унижил да я открадне. Колкото и да бе странен видът му обаче, все пак го позна и въпреки лошото си предчувствие се изправи и насочи поглед към него. От седмици бе подготвила думите си и сега, при вдигането на завесата, повтори добре заучената си реплика: