Найджел Маккрери - Непознати без лица

Сякаш в отговор на въпроса й или по-вероятно, защото умираше от глад, Шоу скочи на земята и се втурна към кухнята.

— Дори и котаракът е против мен — въздъхна тя.

След като реши да вдигне телефона, Сам забърза надолу по пътеката, доколкото й позволяваха широките чехли. Като стигна в кухнята, вдигна слушалката от апарата и я постави до ухото си.

— Доктор Райън на телефона.

— Добро утро, доктор Райън, тук е инспектор Медоуз.

Нямаше нужда й се представя, позна гласа му веднага. Не го харесваше. Въпреки че го знаеше от години, отношението й към него бе неизменно. Винаги го бе считала за слаб и бездеен и не можеше да си обясни как изобщо е успял да стане инспектор. По-вероятно бе да е заради принадлежността му към някакво тайно общество със странни навици, отколкото защото бе добър професионалист. Все пак и в медицината имаше такива игри. Разсъжденията й се върнаха отново на Медоуз.

— Какво мога да направя за вас, инспекторе?

— Открихме труп на жена в Гранчестър и ще сме ви задължени, ако дойдете.

Сам грабна химикалката и бележника, които винаги държеше до телефона.

— Дайте ми адреса.

— „Гейбълс“, Оук Трий авеню, Гранчестър. Знаете ли как да стигнете до тук, или да изпратя кола?

Сам се славеше с липсата на чувство за ориентация и неведнъж се бе губила на път за местопрестъплението. Въпреки че познаваше слабостите си, мразеше да й ги изтъкват. Особено пък хора като Медоуз.

— В състояние съм да намеря Гранчестър и сама, инспекторе.

Освен това наскоро бе поставила в колата си система за навигация, което повишаваше увереността й.

— Кога ще дойдете?

Това беше другият й омразен въпрос. Сякаш намеква, че е бавна или мързелива.

— Възможно най-скоро.

— Колко скоро е това, докторе? — настоя Медоуз.

— Сам преценете, нали сте полицай. — Последва раздразнена тишина от другата страна, преди Сам да добави: — Пресата пристигна ли вече?

След кратка пауза Медоуз отвърна неохотно:

— Още не, но смятаме, че са на път. Между другото, става въпрос за важен случай.

— Защо, кой е? — Бе заинтригувана.

— Софи Кларк.

— Съпругата на Джон Кларк, парламентариста?

— Същата.

— Господи!

Чувстваше се шокирана, което бе необичайно за нея.

— Мислех си, че може да искате да се постегнете.

— Дайте ми половин час.

Затвори телефона и погледна Шоу, който седеше до чинийката си и чакаше нетърпеливо.

— Трябва добре да си свърша работата, Шоу, цялата страна ще ни гледа.

През изминалите години бе срещала Софи Кларк няколко пъти. Беше съвсем млада, предполагаше, че е на около двадесет и пет — тридесет години, много красива, с дълга руса коса и дълбоки сини очи. Освен това беше доста забавна. Сам не проумяваше какво прави с мъж като Джон Кларк, който имаше зад гърба си вече три съпруги, все под тридесетте, и бог знае колко любовници. Твърдеше се, че властта е афродизиак, и тъй като той не беше сред най-привлекателните мъже, можеше да си го обясни само с нея. А и току-що му бяха възложили първия му пост в правителството, министър на околната среда, така че репутацията му бе в апогея си. Сам винаги го бе смятала донякъде за самовлюбен сноб. Веднъж я бе канил на среща по време на благотворително парти в парка. Бе му отказала с най-голямо удоволствие. Следващия път, когато го видя, изобщо не й обърна внимание, което напълно я устройваше. Но нямаше нищо против Софи и й бе мъчно за нея. Дори и след всичките години в патологията усещаше особена тъга, когато умираха млади, кипящи от живот хора.

След като се върна в настоящето, Сам се замисли какво да облече. При очакваното внимание от страна на пресата трябваше да изглежда добре или поне професионално. Щеше да го постигне с костюма на „Армани“, който си бе купила при последното си ходене в Лондон. Умна, привлекателна професионалистка — точно образа, който се опитваше да създаде.

Докато Шоу дъвчеше щастливо храната си, тя се втурна на горния етаж да се преоблече.

Шармън се сепна в съня си, когато телефонът на нощното шкафче внезапно звънна. Отвори очи и се опита да се ориентира. Знаеше, че е в собствената си стая, а също така и в собственото си легло. Освен това усещаше, че Кейт лежи до него, защото ръката му бе обвита около талията й, но изобщо не можеше да си спомни какъв ден или кое време е. Светна нощната лампа и хвърли поглед към будилника. 7:10 сутринта. Кой, за бога, му звънеше в седем сутринта, когато цяла нощ е бил на дежурство? Погледна момичето. Е, по-голямата част от нощта. Вдигна слушалката. Сигурно го чакаха лоши вести. Реши да действа живо.