Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Заема къщичката зад имението. Освен това имат и градинар, който живее някъде в селото, но работи само почасово, а също и чистачка, която идва около девет часа.

Фланъри я насочи през гигантското антре нагоре по двойното стълбище към главната спалня. Вътрешността на къщата беше толкова внушителна, колкото и фасадата. Оригинални произведения на изкуството, съвременни и старинни, красяха стените, а подът, масите и бюфетите бяха отрупани със скъпи антики. Не беше по нейния вкус, но беше изискано. Пари и стил — не би очаквала подобно нещо от човек като Кларк. Може би той бе по-сложна личност, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но, от друга страна, сигурно бе възложил дизайна на интериора на някой друг. Въпреки че винаги мислеше само хубави неща за хората, които й бяха приятни, Сам мразеше да го прави за онези, които не й допадаха. Беше си недостатък, но си го харесваше.

На Шармън му бе нужен половин час, за да стигне от едностайния си общински апартамент в Арбъри до зеления Гранчестър, местообитание на средната класа. Обикновено му отнемаше два пъти повече, но беше рано и нямаше трафик. Кеймбридж, като всяко друго място, страдаше от твърде много хора в твърде много коли, затова пътуването по свободните пътища бе приятно разнообразие.

Пристигна насред обичайния хаос, присъщ на ранната фаза на всяко разследване на убийство. Хора, коли и микробуси навсякъде. Униформени детективи, които си придаваха важност, която всъщност им липсваше. Облеченият в бяло екип от криминалисти тичаше насам-натам с найлонови торби, пълни с бог знае какво, а почти върху всичко се опъваха безкрайни ролки от бели ограничителни ленти. Журналистите се бяха струпали, но след като погледнаха колата му и разбраха, че не е важен, го игнорираха, а той това и искаше. Когато се приближи до главната порта, млад полицай го спря и застана пред колата му. Шармън отвори прозореца и младежът се наведе над него.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Не харесваше униформените даже и по времето, когато самият той бе такъв, и най-вече не му се нравеха онези, които не го познаваха. Считаше се за нещо като легенда в кеймбриджкото полицейско управление. Беше извършил повече арести, бе възстановил повече вещи и имаше повече награди от всички останали мързеливи копелета, взети заедно. Затова го дразнеше, когато някое хлапе, което още имаше мляко около устата, не го разпознаеше. Всичките бяха безнадеждни според него. Вдигна поглед към лицето на младия ентусиаст. „Божичко, помисли си, вече ни пращат и деца.“

— Майка ти знае ли, че си навън, синко?

Веднага разбра, че забележката бе постигнала целта си да подразни младока. Наслади се на усещането и реши да му набие в главата превъзходството си. Предпочете да продължи с играта.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да обърнете и да напуснете мястото, като следвате знаците, сър. Съвсем ясни са. Може би, ако си бяхте сложили очилата, нямаше да ги пропуснете преди малко, сър?

Сега бе ред на Шармън да се подразни, въпреки че се възхити на куража на момчето. Обичаше сарказма — това беше любимият му вид хумор. Но никога не бе разумно да ядосваш детектив, особено такъв ненормален като него. Щеше да изчака да си го върне на копеленцето. Каквото повикало, такова се обадило.

Извади полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си и я завря в лицето на младежа.

— Детектив Шармън. Значи искаш да следвам знаците, а, синко?

Момчето изглеждаше изненадано и малко нервно.

— Съжалявам, сър, не ви познах.

Думата „сър“ го ядоса още повече.

— Не съм „сър“, а „сержант“. Не ви ли учат на такива работи в колежа вече? Или още не си дорасъл да четеш?

— Не, сър, сержант, тоест, да. Съжалявам, сержант.

Шармън пъхна картата си обратно в джоба и включи колата на скорост. Преди да потегли обаче, изстреля последен куршум в жертвата си.

— Няма достатъчно полицейски конуси. Искам повече. Това е убийство, за бога, конусите са от първостепенно значение. — Видя, че бе накарал момчето да се задейства.

— Веднага ще се погрижа, сър, сержант.

— Не, синко, не се грижи, а го свърши — поклати глава саркастично той. — Искам действие. Захващай се с проклетата работа!

— Да, сержант.

— Добре, като свърша, искам отвън да има много повече конуси. Ще съм си сложил очилата, така че ще мога да видя, ясно ли е?

Младият полицай кимна нервно, докато Шармън потегляше по алеята, водеща към къщата. Обърна се и погледна през задното стъкло. Можеше да се закълне, че младокът му показва пръст. Засмя се. И той би постъпил по същия начин.