Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Вече можеш да минеш, сержант.

Кимна и влезе. Стаята беше обляна в светлина от множеството лампи, поставени из нея, а криминалистите бяха навсякъде.

Странно как се бяха променили нещата с годините. Доскоро не беше и чувал за специалисти по събиране на улики от местопрестъплението. А сега бяха цял отдел. Когато постъпи на работа, имаше патолог, обикновено мъж на средна възраст със сако от туид, най-често пушещ цигара или предъвкващ сандвич над трупа, а също и няколко детективи, струпани в последния момент, за да събират доказателства — това беше целият екип, с който разполагаше. Сега всичко бе оставено на отдел от криминалисти и се вършеше много умело и професионално. Не беше зле, хората на Фланъри, изглежда, постигаха резултати.

Огледа мястото. Медоуз вече бе там и си бе придал възможно най-строг вид. Двама специалисти правеха снимки по нареждане на доктор Райън, а трети заснемаше всичко с видеокамера. Медоуз се приближи до Шармън и зашепна в ухото му. Всички, с изключение може би на патоложката, шепнеха, и въпреки организирания хаос, който цареше на местопрестъплението, то винаги изглеждаше обгърнато от странна тишина. Не можеше да проумее защо, но му се струваше, че просто така е редно. Нещо като знак на почит.

— По дяволите, Стан, сякаш са те влачили през храстите! Не се ли сещаш да се обръснеш? Ще се подмладиш. Шефът ще дойде всеки момент и тогава искам да излезеш през задния вход. Само да те погледне, и ще загуби вяра във всички нас.

Шармън не му обърна внимание, очите му инстинктивно бяха привлечени от леглото. Върху него лежеше млада и някога красива жена, гола, с разперени ръце и разтворени крака, вързани към четирите колони в ъглите му. Светлата й коса закриваше част от лицето и се спускаше върху чаршафа. Имаше деликатно, атлетично тяло с плосък корем и твърди, високи гърди. Явно красавица приживе, сега лицето й бе почерняло и подпухнало почти до неузнаваемост. Около шията й имаше нещо като примка, врязана така дълбоко в плътта, че кожата образуваше гънка около нея и въжето трудно се забелязваше.

Шармън погледна Сам, която вече бе стигнала до средата на коментара си. Наистина беше хубава жена. За него и за повечето му колеги беше загадка защо Адамс я бе зарязал заради Уебър. Ребека може и да бе по-млада, но у доктор Райън наистина имаше повече дълбочина.

Изчака я да свърши. Знаеше, че няма да й е нужно много време. Никога не се мотаеше на местопрестъплението, оставяше другите да вършат това. Правеше си само основни бележки и си тръгваше. Същинската й работа бе медицинската експертиза. Да я наблюдаваш как я прави, бе все едно да наблюдаваш човек на изящните изкуства. Действаше умело, нищо не й убягваше и знаеше как да отличи обикновеното от необикновеното.

Когато Сам приключи с коментара си, Шармън се приближи към нея.

— Може ли да погледна отблизо, доктор Райън?

Вдигна очи към него.

— Стан Шармън! Отдавна не съм те виждала. Мислех, че си се оттеглил тихо като повечето създаващи неприятности.

Той я изгледа с полуусмивка.

— Полицията е загубена без мен.

Харесваше го, но не бе сигурна защо. Това бе може би един от най-мърлявите мъже, които някога бе срещала, и определено най-грубият. Явно и личният му живот търпеше критика. Но си вършеше работата честно, а за нея този факт бе важен. Освен това бе и един от най-добрите в залавянето на крадци. Дори и Адамс, който не криеше неодобрението си към него, трябваше да го признае.

Посочи му трупа.

— Заповядай, и без това почти свърших.

Прие поканата й и се приближи до леглото. Не докосна въжето, само приклекна и огледа от близо. Беше удушаване, и преди бе виждал подобни случаи, и то повече, отколкото би искал. Въпреки че въжето бе здраво омотано около шията й, виждаше възела и малката пръчица, прокарана през него, за да даде възможност на нападателя й да контролира живота, а накрая и смъртта й. И най-малкото завъртане на пръчицата в тази или онази посока бе затягало или разпускало въжето, като ту бе давало възможност на жената да диша, ту я бе задушавало до смърт. По този начин убиецът е имал възможност да се гаври с жертвата с часове, преди последното завъртане, с което я бе довършил. Подобно на котка, която си играе с мишка, докато се отегчи и нанесе последния удар. Това бе неприятна и болезнена смърт. Въжето изглеждаше евтино, като онези за простиране на пране. Погледна вървите около китките й — бяха същите. Беше се борила, разбира се, но не бе имала никакъв шанс да се измъкне. Възлите бяха вързани здраво и умело, явно от някой, който си е разбирал от работата.