Джулиет Мийд - Близки непознати

— Бързо успя да се справиш — призна Маги завистливо. Тя искрено оцени жеста на Ол да приспи Артър, но все пак смяташе, че той заслужава порицание, понеже се бе забавил в кръчмата, без да й се обади.

— Всичко е въпрос на дисциплина, Магс. Както ти е известно, обичам да ме слушат, Артър също го знае. След като ти излезе от стаята, той ме погледна, дръпна перчема си много сервилно, сякаш искаше да каже: „Както кажеш, шефе“ и веднага заспа. Това момче знае кой командва тук, какво е дисциплина, признава авторитета. — Той замахна с юмрук във въздуха.

— Просто с теб не му е толкова забавно, колкото с мен. Или му доскучава и заспива, или алкохолните изпарения от дъха ти моментално го замайват и го унасят.

— Хайде, хайде, Магс, не бива да ми се сърдиш, че набързо съм изпил една бира с Бриг. Нямаше как. Той толкова настояваше. Ужасно се вълнува. Трябва да спре строежа на някакъв нов път, който Министерството на транспорта препоръчва. Иска да направим жива верига, хванати за дърветата. Готов е да води истинска страхотна битка. Нямаше как да не изразя подкрепата си, нали? Казах му, че сигурно няма да бъдем тук през лятото, но ще инструктираме янките, които ще дойдат в дома ни, да се проснат пред булдозерите. Единственото, което можех да направя, бе да издавам съчувствени звуци.

— Искаш да кажеш да сърбаш, да преглъщаш и да се оригваш като мечка ли?

— Точно така. Това е духът на обществото в „Лисицата с жартиерите“. Бриг настоява протестът да бъде отразен в печата.

— Ол, откога си започнал да пишеш материали в защита на околната среда?

— Винаги има първи път. Всъщност, Магс, ти би могла да свършиш работата, като напишеш статията под мое име, за да й придадеш повече тежест.

Маги не обърна внимание на думите му.

— Смятам, че ще си останем тук цяло лято, ако не получим някое примамливо предложение. — Тя бавно прегледа съдържанието на папката, която лежеше в скута й. — Единствените отговори, които сме получили досега, са за ранчо близо до Мидланд в щата Тексас, за двустаен апартамент в Манхатън и за луксозен мезонет в Санта Фе, Калифорния.

Оливър сви рамене.

— Нямам никакво намерение да прекарам осем седмици, които според мен представляват значителна част от оставащия ми живот, в джакузито на „един от най-престижните жилищни райони на Америка“. — Грабна наръчника от скута на Маги. Беше тънък и носеше заглавие „Световен клуб за почивка на разменни начала“, където бяха вписани вероятно хиляди домове, чиито обитатели желаеха да се разменят с други хора по света. Над заглавието беше записан лозунгът „Почивка в безплатен разкош…“. Първо обърна на обявата за тяхната къща и я прочете на глас:

Прекрасна обширна фамилна къща от деветнайсети век с голяма градина, разположена в идилично село близо до Солсбъри, Уилтшър. Четири гостни, осем спални. Стоунхендж — на осем километра и половина. Исторически места — Бат, Уинчестър и Лонглийт, на близки разстояния с кола. Почистването е осигурено. Централно отопление, хладилник, пералня със сушилня, миялна машина за чинии, телевизор стерео. Две коли. Три кучета.

Възможно е да се използва и малък апартамент в Лондон.

Оливър и Маргарет Калахан, Бокхемптън Хаус, Бокхемптън, Солсбъри, Уилтшър. Той — журналист. Тя — журналистка. Трима възрастни и две деца (едното на четири години, другото — на девет месеца). Предпочитат САЩ за дълга размяна — 6 до 8 седмици.

Остави справочника и изгледа злобно Маги.

— Звучи ужасно, не ти ли се струва? Няма микровълнова печка. Няма тенискорт. Няма проклето джакузи.

— Ти го написа, миличък. Винаги си твърдял, че имаш дарба да формулираш добре фразите. Нали казваш, че ако някой от двамата ще печели от писане, за да живеем, това си ти. Както и да е, така и така доста си преувеличил по отношение на централното отопление.

— Ние имаме централно отопление. — Маги го изгледа и вдигна вежди въпросително. — Или поне нещо подобно. Работата е там, че не действа особено добре. Все пак нали ще бъде посред лято! Никой дори няма да разбере дали има централно отопление, или не. — Отново се взря в текста. — Трябваше да изпратим и снимка. Така въпросът щеше по-бързо да се реши. Защо не изпратихме снимка?