Джулиет Мийд - Близки непознати

Маги отиде в детската стая, за да завие Лили. Коленичи до леглото, за да целуне дъщеря си, която четеше „Заекът Питър“.

— Лили? Лили, миличка, каква би искала да станеш, когато пораснеш?

Дъщеря й примигна с големите си зелени очи.

— Не знам, мамо. Каква мислиш, че трябва да бъда?

— Не бива аз да ти казвам, скъпа. Ти трябва да си избереш. Можеш да станеш каквато пожелаеш, стига да бъдеш щастлива.

— Татко казва, че Артър ще стане или министър-председател, или ще се състезава за Англия.

— Така ли? А ти искаш ли да станеш министър-председател или да се състезаваш за Англия?

— Не, мамо, май че не.

— Каква всъщност би искала да бъдеш? Ама най, най-много? Най-доброто, което можеш да измислиш?

— Мисля, че искам да бъда като теб, мамо.

— Ето, това е добре. Лека нощ, любимата ми. Спи сладко.

Маги бързо излезе от стаята, така че Лили да не види сълзите в очите й.

На другата сутрин на Оливър му провървя. Дани Бужевски проклинаше, докато приготвяше на жена си пълна английска закуска. След като излезе от болницата, тя стана още по-капризна и въобще не се интересуваше, че телефонът звъни. Затова Оливър успя да остави кратко съобщение на телефонния секретар, без да бъде прекъсван:

Дани, Оливър Калахан се обажда. Чудесна идея ми хрумна за серията, заминавам, за да я оформя в главата си, още е в сурово състояние. Ще ти позвъня в неделя вечер или в понеделник сутрин. Убеден съм, че ще я оформя до понеделник. Поздрави.

Оливър се качи на влака за Солсбъри от гара Уотърлу, без да има каквато и да е идея в главата си. Когато слезе в Солсбъри, умът му не бе родил нищо, но не го бе грижа. Какво бе по-важно от крикета? Някой много умно беше казал, че крикетът е най-великото творение на Бога, по-велико и от секса, макар и сексът да не беше лош. Оливър не можа да си спомни автора на тази мисъл, но винаги можеше да се престори, че сам го е измислил. След няколко освежаващи бири в „Лисицата с жартиерите“, двамата с Едуард тръгнаха към игрището за крикет, за да се присъединят към отбора си. Стив Мейкпийс — капитан на единайсеторката на Комптън Пърлу, когото всички наричаха Стив Вестника (защото разнасяше вестниците из долината), тайно се зарадва, когато видя Оливър да пристига с бяла униформа, но не се издаде.

— Здрасти, Оливър. Искаш да поиграеш, а?

— Здрасти, Стив. Прелетях чак от Америка, за да участвам.

— Е, можеше да си направиш труда да ме уведомиш, че ще пристигаш — вече съм определил местата на всички, не си мисли, че ще отстраня някой само защото си благоволил да ни ощастливиш с присъствието си едва сега…

— Хайде, Стив! Знаеш, че Ол най-добре от нас забива удари, не можем да минем без него!

— Аз съм капитан, затова аз ще преценя кой ще играе и кой ще наблюдава, благодаря, господин Арейбин. — Стив огледа стрелците, поклати глава и пое въздух през зъби. — Като имам предвид, че си минал целия този път, налага се да ти намеря място в отбора. Във форма ли си?

— Дали съм във форма? Ти да не си от проклетия английски селекционен комитет? Естествено, че не съм във форма. Не съм във форма от осемнайсетгодишна възраст! — Оливър се засмя. Стив приемаше капитанството изключително сериозно и се намуси. Посочи към Къртис, който лежеше по гръб, упражняваше краката си, като че караше колело и разговаряше с един огромен чернокож мъж. Оливър ги изгледа със страхопочитание.

— По дяволите. Довел е Джоуъл Гарнър. Къртис е вързал голямата птица да играе срещу Комптън Пърлу. Копеле такова.

— И аз не бих го измислил по-добре, Оливър. Сигурно сега разбираш защо те питам дали си във форма. — Стив стисна зъби. — Точно така. Ето какво ще направим. Аз ще открия с удряне на топката, следват Майк, Едуард, ти си трети, Робърт е четвърти, Оливър — пети, Мартин — шести, генералът — седми, младежът — осми, викарият… — Стив продължи да планира реда, но Едуард и Оливър се бяха отдалечили, за да поздравят Къртис и да помолят да ги представи на легендарния играч от Западните Индии.

— Оливър! Мой човек! — Къртис стисна ръката на Оливър. — Радвам се, че ще играеш днес!

— Няма да играя, Къртис. Само като видях кого си довел…

— Джоуъл, това са Оливър Калахан, Едуард Арейбин… Брат ми Кардиган, братовчед ми Малкълм, зет ми Нелсън… — Къртис им представи отбора си и Оливър пребледня под загара, придобит в Северна Каролина. Това бяха единайсет изключително високи, красиво усмихнати мъже от Западните Индии, които го изгледаха отвисоко, Къртис — около метър и осемдесет и пет беше един от най-ниските сред тях.