Джулиет Мийд - Близки непознати

— Много хубаво мирише. Божествено. Надявам се по-напред да стигнем до игрището.

— Моля?

— Първо на игрището. Много трудно е да се играе, след чай с подобни вкуснотии.

Кристи се засмя и продължи да бърка.

— Това не е нищо специално, само хубави старовремски домашни неща.

— Можеш да дойдеш да готвиш и в моята къща, когато поискаш. — Едуард опита късче пиле. — Когато и да е. А, Кристи, познай кой ми се обади.

— Ти ми кажи! Нещо интересно ли? — Очите й светнаха.

— Оливър. Оливър Калахан.

Кристи леко се изчерви. Тъкмо мислеше за Оливър, когато Едуард влезе в кухнята. Съвпадението не беше кой знае колко голямо, като се имаше предвид, че през по-голямата част от деня мислеше за него.

— Как са? — успя да попита Кристи.

— Предполагам добре. Всъщност нямах време да попитам за Магс и малките. Ол беше изтощен. — Едуард си открадна още едно парченце пиле. — В Лондон е. Утре пристига — за мача.

Кристи пребледня и обърна разширените си от ужас теменужени очи към Едуард.

— Идва тук? Утре!

— Да. Утре пристига, за да играем крикет — довърши търпеливо Едуард. — Защо по дяволите ме гледаш така смаяно? Той не хапе.

Ръцете на Кристи трепереха, докато сваляше престилката си.

— Не, нищо, искам да кажа, знам, къщата е негова. Само се изненадах, може да се изнесем, да отидем на хотел за уикенда, само трябва да постегна това-онова, ако знаех по-рано…

— Спокойно! — засмя се Едуард. — Той няма да ви изхвърли от Бокхемптън. Просто идва да играе крикет и да ни каже здрасти. Ако иска да остане, може да спи при мен. Имам голяма къща.

— Ама не би било редно. Той ще иска да остане в своята къща. Извинявай, Едуард, но трябва да подредя нещата.

Едуард я хвана за ръката и я сложи да седне.

— Кристи, повярвай ми, няма защо да правиш каквото и да било. Всичко е уредено. Оливър ще остане при мен, иска да дойде и да се запознаете, после се връща в Лондон и оттам — у вас. Освен това къщата никога не е изглеждала по-добре. Той много ще се зарадва.

Кристи не я свърташе на едно място. Наистина имаше много неща да свърши, най-важното от тях бе да се отърве от Гейб, а най-лесното — да направи косата си.

— Едуард, извинявай, обичам да съм гостоприемна, но след като имам толкова да готвя и… — Гласът й заглъхна, но погледът й го умоляваше да си тръгне. Той така и направи, развеселен от паниката, която причини в дома.

Кристи не беше човек, който обичаше да отлага. Когато трябваше да направи нещо, правеше го, и то без много шум, колкото и неприятно да бе и колкото и да й бе трудно. Освен това мислено бе репетирала точно тази сцена доста често, макар и никога да не бе очаквала, че ще има възможност да я изиграе в действителност. Последните няколко седмици претегляше различни идеи как да върне Оливър обратно в Англия — мислеше да му изпрати бележка с някой драматичен пасаж от романа му и той да се втурне към нея, дори й бе хрумвало да подпали Бокхемптън, но в такъв случай и двамата Калаханови щяха да се върнат незабавно, а тя нямаше желание да се среща с Маги. И в най-смелите си мечти не беше очаквала Оливър да се появи по своя воля и то за мач по крикет. Със сигурност знаеше едно — нямаше да има друга възможност да се срещне с него и никога нямаше да срещне мъж като него. Щеше да се възползва от този шанс най-рационално и нямаше да позволи нищо да й попречи. Избърса ръцете си, стегна се и отиде в градината да намери Гейб.

Джейк тъкмо зариваше съпруга й с пясък, Гейб дори му помагаше да пълни кофичките.

— Гейб, скъпи, къде е Мариела?

— Освободих я до края на деня, скъпа.

— Гейб Макарти, защо по дяволите сме довели момиче в Англия и му плащаме да гледа Джейк, след като всеки ден я отпращаш и сам се занимаваш с него?

— Няма нищо лошо, обичам да се занимавам с него. Ти имаше работа в кухнята, скъпа, а един от нас трябваше да бъде при него.

— Изглеждаш доста глупаво — каза Кристи, но се усмихна.

— Знаеш ли, понякога е приятно да се чувстваш глупак и ако не го направиш в задния двор със собственото си семейство, кога иначе?

Кристи клекна до него и избърса пясъка от лицето му.

— Гейб, хрумна ми чудесна идея.

— Каква?

— Нали искаше да заведеш Джейк в Девън да види откъде е дошъл прапрадядо му? Спомена преди няколко седмици, че имаш намерение да го заведеш там.

— Разбира се. Той произхожда от място, което се нарича Монкокенемптън.

— Добре, защо да не заминете с Джейк?

— Всъщност защо не, може да отидем другата седмица. Смятах, че на теб не ти се пътува.