Джулиет Мийд - Близки непознати

— Не точно така, Оливър, но общо взето си схванал картината. Нужен ни е някакъв ъгъл, от който да показваме нещата. На екрана трябва да видим личност, иначе след първия епизод няма да те снимаме. Говорим за четири, а ако имаме късмет и за шест половинчасови серии. Прекалено е да очакваш, че някоя си Шарън от Бромсгроув ще гледа два до три часа сериозен социален коментар за място, където кракът й никога няма да стъпи.

— Тогава трябва да измислим нещо друго, нали, Дани?

— Трябва да помислим за нещо друго, защото иначе ще помисля за някой друг… Всъщност идеята на Флойд не е лоша. По този начин ще имаме личност, пътуване и зрителите ще…

— Бужевски, за бога, дай ми малко време. Преди осем часа слязох от самолета след кошмарен полет, забелязах, че ентусиазмът ти относно проекта не стигна дотам да ми запазиш място в бизнес класа, а след шестчасов разговор ми казваш, че вместо мен искаш да вземеш Кийт Флойд? Флойд, за бога? Изчакай да преспя и все ще измисля нещо. Съгласен ли си?

Дани Бужевски изглеждаше доволен. Да се разправяш с талантлив човек беше все едно да имаш пред себе си изтощено муле. Нужни са морков и пръчка, а по негово мнение. Оливър Калахан щеше да получи по-голям морков, отколкото му се полагаше.

— Да преспиш и да помислиш, Оливър, разбира се. Обаче искам да сънуваш мащабно, разбрахме ли се? Сънувай кадилаци, конски каруци, скейтбордове, хич не ме е грижа, но измисли нещо подходящо. Нещо различно. Ела утре с нова идея. Иначе ще се наложи да дръпна шалтера.

Оливър се върна в студиото си в Нотинг Хил Гейт и се стовари върху леглото. Тъкмо преди да затвори очи, успя да набере номера на Едуард Арейбин.

— Еди? Оливър е.

— Оливър, наслаждаваш ли се на слънцето?

— Не. Тук е мрачно. В Лондон съм.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Нещо изникна във връзка с телевизионния филм, помолиха ме да оставя всичко и да дойда за събрание на продукцията. — Каквато и криза да изживяваше Оливър, нямаше да съобщи на Едуард, че би могло и да не се стигне до снимане. Ако Бужевски го оставеше, Оливър винаги можеше да каже, че се е оттеглил, защото замисълът бил много плитък.

— Има ли шанс да дойдеш дотук, Ол? Утре е големият мач.

— Голям мач ли? — В мозъка на Оливър се бореха изтощение, депресия, махмурлук и нужда от сън след полет с реактивен самолет.

— Хайде, Ол! Комптън Пърлу срещу Западните Индии?

— Какво, по дяволите, ми говориш?

— За крикет, човече! Утре в 2:30 играем срещу единайсеторката на Къртис.

— Боже мой, спомних си. Крикет. Не знам. Утре трябва да се срещна с продуцента, но е изкушаващо… Аз дали ще мога да играя?

— Разбира се, че ще можеш — или в отбора на селото, или ще бъдеш единствения бял от страна на Къртис. Обаче смятам, че би трябвало да играеш на наша страна, може да подобриш малко положението ни.

— Като знам как се чувствам, няма да стане.

— Слушай, сега си легни и утре сутрин хвани влака. Ще те взема от гарата, ще се отбием в „Лисицата“ за една бира и да хапнем, и после ще отидем на мача. Какво ще кажеш, а?

— Печелиш. Във всеки случай нямам нищо против да се срещна със семейство Макарти, освен това във влак винаги ми идват най-добрите идеи. Ще взема влака в десет и четирийсет от Уотърлу.

— Чудесно. Ще съобщя на войската, че кавалерията пристига.

Когато потъна в сън, Оливър още съчиняваше лъжата, с която щеше да се оправдае пред Бужевски защо не е отишъл при него. Щеше да бъде добра.

По пътя към дома си Едуард се отби при Кристи, за да провери дали не съжалява, че предложи да приготви чай на отбора за мача. Обикновено Комптън Пърлу плащаше на госпожа Мейсън по две лири и половина на човек за престояли сандвичи с конфитюр и няколко готови пандишпана, така че всички направо подскочиха, когато Кристи предложи да приготви всичко безплатно. Едуард я намери в кухнята да пече царевични питки и да приготвя пиле с джоджен и салата.

— Здравей, прекрасна госпожо. Извинявай, че нахлувам, но вратата беше отворена и страшните кучета не са на поста си.

Бумър вдигна глава цели три сантиметра от пода на кухнята, за да провери дали новодошлият случайно не носи чиния със сандвичи с печено месо. Бумър бе посветил живота си повече на храната, отколкото на любовта. На всеки два-три дни успяваше да извърши по някоя едра кражба — кога пиле, кога агнешка пържола. Когато видя Едуард, джафна за поздрав, тъй като беше благородно куче и не се сърди продължително на новодошлия, че пристига с празни ръце.

— Едуард! Чудесно, че се отби! Тъкмо довършвам някои неща за утре, тортата с ягоди и другите ястия ще направя сутринта, за да са пресни, но реших, че питките мога да опека сега.