Джулиет Мийд - Близки непознати

— Мисля, че не я знам тази песничка.

— Не се изненадвам. — Маги си помисли, че само онзи, около когото живеят малки деца, би могъл да я знае. — Не си изпуснал много. Обикновена детска песничка. Част от майчинските задължения. Така започва бавният, но непрекъснат процес на упадък, в който мозъкът и коремните ти мускули омекват и се превръщат в каша и най-важното решение, пред което си изправен е дали да купиш марки за обикновена поща, или за въздушна. Понякога, когато пазарувам, половин час не мога да реша дали Лили ще се зарадва повече, ако й купя „Корнфлейкс“ или „Коко-попс“. — Патрик се разсмя, Маги се ухили, но продължи напористо. — Не се шегувам, Пат! Абсолютна истина е. Никой не ти я доверява, когато забременееш, защото е част от огромен заговор… Всяка майка иска да види и другите жени на същото дередже.

— Ами бащите? Не мога да си представя Ол да изпадне в състояние на умопомрачение заради „Корнфлейкс“.

— Не. Бащите са друг вид родители, ако въобще са някакви. Те или преживяват упадък, или самите се превръщат в деца, или стават майстори на изкуството дискретно да се изплъзнат. Трябва да ти призная, че Ол не е чак толкова зле… всъщност е доста добър баща, само никога не му споменавай, че съм го казала, но дори и при него децата идват на втори план. Обича ги много, безумно ги обича, но продължава да се вижда като самостоятелна единица, за него кариерата е по-важна, отколкото семейството.

— Струва ми се, че си малко огорчена, Маги.

— Така ли? — Маги излезе от басейна и седна на ръба му, с крака във водата. — Колко лошо от моя страна. Не знам, Пат. Имаме си проблеми. Големи при това. Предполагам както всички. Според мен не е нещо, с което да не мога да се справя. Работата е там, че моята представа за брак се основава на нещо като детска мечта или поне така казва Едуард.

— Едуард ли? Кой е той? Твоят лекар ли?

— Не — Едуард Арейбин. Не го ли познаваш? Нашият съсед? Запознавали сте се.

— О, да, много високият аукционер. Доста го харесах.

— Така ли? Какво съвпадение. Явно имаме еднакъв вкус за мъже.

— Винаги съм смятал, че имаш добър вкус, Маги. Само че е срамота, когато ме изпреварваш. Хайде сега, разкажи ми за дребните неприятности в Райската градина.

— Не мога, Патрик. Колкото повече мисля за това, толкова повече се ужасявам, че нищо няма да стане. Най-добре е просто да се преструваме, че няма нищо лошо и да си мислим за хубавото. Предполагам, че не е чак толкова зле. Честна дума.

— Вярвам ти. Така. Оливър иска ли още деца?

— Иска поне десет. — На лицето на Маги се изписа боязън.

— Ти на колко ще склониш?

— Може би на три. Четири е твърде много. Но преди това ще сложа в ред работата си, а после ще се заема с това.

— Имаш ли представа какво ще правиш?

— За да забременея ли? Благодаря, Патрик, засега смятам да почакам…

— Все още си същата умница, Маги. Питах за работата ти.

— Имам няколко идеи, но засега не искам да говоря за тях. Така. Хайде сега, ти ми кажи нещо. Разкажи ми за новия мъж. Сигурно е висок, тъмнокос, хубав ли е? Адвокат? Хайде, кажи.

— Рус е. Абсолютно прекрасен. Занимава се с рекламен бизнес, от Глазгоу е, има най-хубавия глас, който някога си чувала, направо се разтапям, когато го слушам…

— Звучи чудесно. Ще ме запознаеш ли с него?

— Няма. Не че му нямам доверие, нали разбираш, на теб…

— Говедо такова! Ти си един от малкото, на които вярвам…

Маги кацна на летището Файетвил, откъдето Оливър трябваше да я вземе, чувстваше се подмладена и щастлива, че се връща при семейството си. Постоя на изхода с чантата си, но не забеляза Оливър. Това не я изненада, ако можеше да разчита за нещо на Оливър, то бе, че щеше да закъснее. Тъкмо когато си поръча кафе, чу по високоговорителя:

— Моля пасажер Алек Боунс да се яви на врата С, където го очакват приятелите му.

Маги се усмихна. Това име не бе чувала от векове. Когато наближи мястото на срещата, видя как Лили се втурна към нея с протегнати ръце, отзад подтичваше Оливър, грабнал Артър, който викаше почти толкова силно, колкото и Лили. В този миг, когато Маги видя радостта на децата си и характерната за Оливър самодоволна усмивка, тя потисна глождещия я страх за брака й и се помъчи да изброи благата, дадени й от Бога. Стигна до две. Едното от тях, Лили, се хвърли в ръцете й.

— Мамо, мамо, как позна къде сме? Мислех, че никога няма да ни намериш! Върна се най-после, липсваше ни, Артър беше толкова ужасно непослушен, но аз слушах, защото съм момиче, а момичетата са послушни, нали? — Оливър целуна Маги над главите на децата и в този миг Артър нададе вой, защото едва когато майка му се върна, осъзна, че го е била изоставила. — Татко ти е приготвил изненада, но е тайна, затова не мога да ти я кажа… Мамо, как разбра, че сме тук? Не ми отговори.