Джулиет Мийд - Близки непознати

Не мога да разбера дали онова, което тогава заедно виждахме, се дължеше на нея, или на това, че съм бил влюбен. Смятам, че дарбата й да вдъхва живот там, където няма такъв, най-вече у мен, е нейно уникално качество и вероятно всеки го забелязва, въпреки че се надявам на обратното, все си мисля, че то е мое лично откритие, което никога няма да споделя с непознат. Любовта ме караше да се чувствам в екстаз, настроението ми бе винаги приповдигнато, виждах всичко в по-ярки тонове, а сега, когато я няма, колкото и да работя, като че ли вече не виждам нищо, като че ли не съм в състояние да реагирам на нищо. Целият ми живот, семейството, работата и светът около мен като че ли не ми правят никакво впечатление.

През седмицата четох Пруст, той ми навява тъга. Неговото виждане за любовта е напълно самолюбиво. Егоистичните аспекти за любовта се извисяват над всякакво себеотрицание и не забелязвам нищо сходно между любовта, която той е изпитвал, и моята. Но кой съм аз, за да говоря за себеотрицание? Когато Луиз направи последното предложение, не ми остана място за избор. Не можех да различа онова, което трябваше да си позволя да приема, и другото, което трябваше насила да изоставя — за мен те бяха едно и също, бяха неразделни, затова Луиз направи избора вместо мен. Много често си мисля от какво се отказа Луиз. В най-мрачните моменти щях да повърна от страх при мисълта, че всъщност тя от нищо не се бе отказала, вероятно наистина е желала да ме изостави. Може би за нея това бе само игра и тя се бе уморила от нея. Най-много се боя от това чувство, защото то означава, че само за няколко месеца вярата ми в нея е отслабнала, подкопана е от ревността ми, точно както Луиз предвиждаше, че щеше да се случи. Сега седя като бездарен глупак, без въобще да мисля, тракам по клавиатурата и пиша глупости, които така или иначе не бих желал никой да прочете.

Искам някой да ми обясни какво представлява любовта, но каквото и да ми кажат, знам, че то няма да ме задоволи, нито пък вас.

Маги и Патрик прекараха чудесно в Орландо. Решиха да си запазят стаи в хотел „Хайят Орландо“ до самото летище, за да сведат до минимум риска да не закъснеят за полетите си сутринта. Тъй като предпочитаха да бъдат заедно, вместо да разглеждат града, имаше смисъл да останат на летището. В действителност излезе, че са направили много добър, макар и необичаен избор. След вечеря се качиха до плувния басейн на десетия етаж, който се намираше на открито. Седяха два часа край пързалката, от време на време преплуваха една или две дължини и се възхищаваха на нощното небе, излитащите самолети го осветяваха в различни нюанси от оранжево-розово до тъмнолилаво. През няколко минути чуваха рева на излитащ или на кацащ самолет, но не ги виждаха. Това създаваше сюрреалистичен ефект — топлият басейн, малко по-хладният, но въпреки всичко мек въздух, палмовите дървета около тях и невъобразимият шум. Задълбочено си разменяха новини и клюки за стари приятели.

Както винаги Патрик изгаряше от нетърпение да чуе нещо за Оливър.

— Е, как е великолепният, мила Маги? Вече ще го направим ли гей?

— Не си загубил надежда, а, Патрик? Това никак не ме ласкае. Как може да ти хрумне такава идея, че Ол може да стане хомосексуалист, след като е женен за мен?

— Напротив, стори ми се ласкателно… Ако аз бях женен за теб, обзалагам се, че щеше да ме въведеш в правия път, а това би било много по-трудно, отколкото Оливър да се обърне.

— Винаги казваш много приятни неща. — Маги потопи главата му под водата.

— Сериозно те питам — изрече Патрик, докато изплюваше водата, която бе поел — как е милият?

— Добре. Откакто сме тук написа няколко доста хубави материала, може би ще прави и серия за телевизията, нещо като пътеписи за Южните щати…

— Чудесно ще изглежда на екран. Направо ще лапнат по него. Ще бъде като същински бог.

— Моля ти се, Патрик, не го обиждай! Той се има за цялата света Троица. Ол Отец, Ол Син и…

— Ол Светият Дух — довърши Патрик и се прекръсти.

— Как няма да се надува. Не е от най-скромните.

— Слава богу. Мразя скромни мъже. Много от тях има защо да бъдат скромни, а не са, затова не мога да понасям, когато готините са скромни. Какво разхищение само.

— Не се тревожи за Ол.

— Вие двамата мислите ли да създадете още някое Калаханче? Да не пестите семето, така да се каже.

— Патрик! И без това съм затънала до гуша. Ако имам още деца, сигурно съвсем ще изглупея. Знаеш ли, понякога сядам да работя, трябва да се съсредоточа върху някоя сериозна тема, доколкото мога при дадените обстоятелства и откривам, че си пея „Прасенцето на гарата“. Дотам съм стигнала.