Джулиет Мийд - Близки непознати

Луиз беше различна, защото аз не можех да се контролирам, а тя още по-малко. Не съзнавах какво правя. Усещах само, че беше истинско блаженство да бъда с нея дори за миг и ако ме попитате как се любехме, не бих могъл да ви отговоря и въобще не ме беше грижа дали бе добре или зле, стига да продължаваше вечно. Любовта с Луиз ме върна към живота. Ако не обичате жената, с която спите, колкото и активен, деен, технически професионален да е сексуалният ви живот, това не означава нищо. Той просто ще минава покрай вас, без да остави никаква следа. С Луиз се любехме така, сякаш ни бе връхлетял циклон, буря или някакво друго природно бедствие, от което човек не може да излезе невредим.

Затова няма да ви разказвам повече за това. Много е страшно. Както и да е, всички имате въображение, нали? Поне веднъж сте изживявали любов, която е била толкова хубава, че не сте в състояние да я опишете. Разровете дълбоко паметта си, открийте я и я извадете на видно място. Ще оставя няколко празни реда заради вас. Ако нямате преживяване подобно на това, за което ви говоря, тогава направо ви съжалявам, бедни нещастници, но в такъв случай няма да можете да усетите и моята любов. Разбирате ли?

На Кристи й се искаше да припадне от любов, да умре от любов, любовта да й причини болка, да потъне в единството на любов и секс. От любовта и секса с Гейб тя не изпитваше чувство, че лети. Оливър беше прав. Това чувство трябваше да трае дълго. Би трябвало да бъде съдбоносно.

На следващия ден Кристи се стараеше да държи Гейб далеч от себе си. Престана да му говори. Заради чувствата, които я бяха обзели, обвиняваше предимно себе си, а не него и си казваше, че всъщност това е само за негово добро. Съзнаваше, че започва да изпитва мания към Оливър Калахан до такава степен, че се боеше да не полудее. След като Гейб я вбесяваше, значи трябваше да го избягва заради самия него. Щеше да успее да уравновесява нещата, стига докато се приберяха вкъщи, да успееше да го държи по-далеч от себе си. Неудовлетворението й се подклаждаше от размишленията й как би изглеждало всичко, ако беше омъжена за друг мъж, по-различен, като Оливър Калахан например. Оливър беше мъж, който би играл ръководна роля, който би я поддържал, чиято активност би съвпадала с нейната. Животът с Оливър сигурно никога не би бил скучен, още повече че той беше мъж, който много добре разбираше нуждите на жената. Той представляваше рядкото съчетание на мъж, който знаеше какво мислят и изпитват жените, но в същото време си оставаше мъжествен. Той изслушваше жените, но си оставаше мъж. Направо невероятна комбинация. Всички мъже съжаляваха, че Оливър щеше да отсъства на предстоящия мач по крикет в селото. Гостите на партито й говореха за него с обич и възхищение, смееха се на шегите, които измислял, отнасяха се с уважение към професионалната му кариера, бяха благодарни за ролята, която играеше в местното общество. Като добавка на това признание, Кристи знаеше нещо за Оливър, което и на най-близките му приятели и съседи не бе известно. Че е бил страстно влюбен и макар да пишеше, че не притежавал никакво благородство, той бе пожертвал собственото си щастие заради доброто на семейството си й цялата последна година бе страдал за загубата. Ако не друго, то поне благородството на жертвата му правеше толкова силно впечатление на Кристи. Надяваше се, че при нужда тя също би била способна на подобна жертва заради съпруга и детето си. Точно в момента играеше само игра, но нямаше начин тази игра да излезе извън рамките на романа и да влезе в нейния реален живот.

Зачете се отново в последните страници на „Тъжна история“.

Снощи отидох сам на „Бал с маски“. Никога по-рано не бях я гледал и не мога да си обясня какво ме накара да отида. Мразя операта, всъщност никога не съм я обичал. Ако либретото не ви е известно, ще ви го разкажа с няколко думи — главният герой Рикардо е влюбен в съпругата на най-добрия си приятел и тя — в него. В края на операта него го застрелват на маскен бал, защото не могъл да се въздържи да не разговаря с жената, която обича. По мое мнение той е щастливец. В известен смисъл аз също умрях, защото Луиз ме свързваше с живота, тя беше моят въздух, затова без нея се задъхвам, дробовете ми изсъхнаха. Тази седмица мисля за нея много, отчасти защото тези дни е рожденият й ден, отчасти и затова че поначало непрекъснато мисля за нея. Понякога така ме преследва в мислите ми, че ми се струва, че ще полудея. Докато седя в кабинета си, продължавам да си я представям в най-различни положения, все още усещам мириса на талка, който използваше след къпане, виждам ясно стъпките й върху белия прах на пода в банята, представям си цвета на червилото й, следи, от което имаше по изгасените й фасове. Почистването и изхвърлянето на остатъците от нашата връзка бе най-трудното, което ми се наложи да направя дори по-трудно, отколкото да й кажа „сбогом“. Искаше ми се да запазя завинаги отпечатъците от стъпките й и тази тънка крехка линия между пръстите и петата… Всичко, свързано с Луиз, е живо и трепти от живот. Виждам я като сияещо младо момиче, представям си я на четирийсет години и на шейсет и в тези чудотворни мигове аз съм до нея, с нея, ала тогава си казвам, че никога повече няма да я видя отново и изпитвам такава болка, че ми се струва, че ще умра. Тогава си казвам, че така и така вече не съм жив, затова бих могъл да преживея всичко стига да съм в полусънно състояние. Никога не съм срещал някого, който да вдъхва на човека, когото обича, чувството, че е важен и необходим, да създава усещане за виталност и красота на всяка ситуация така, както Луиз го правеше без никакво усилие. Когато я заведох в Рим, тя промени всичко около мен и макар че бяхме там само два дни, ми се стори, че сме живели в този град шест години.