Джулиет Мийд - Близки непознати

След като Кристи се изкъпа, легна под балдахина с вече доста прелиствания екземпляр от романа на Оливър. Беше отбелязала различни части от текста, хора или местности, които искаше да се опита да открие. Съзнаваше, че книгата се бе превърнала в мания, както и мисълта за Оливър, и се надяваше, че това парти можеше да стане весело и да отключи още повече врати за тях. Прочете сцената на пикника, после се върна към първата среща на Оливър и Луиз. Бяха се запознали в къщата на обща приятелка и Кристи реши, че е била Луси Уикъм-Едуардс. Искаше да запомни някои неща и да провери дали Луси, ако й подскаже, би й дала сведения коя е Луиз.

Случи се така, че Хелън не дойде с мен у Мегън, където бяхме канени на чашка този ден. Бебето беше болно и тя предпочете да си остане вкъщи. В това нямаше нищо необичайно. Хелън често отказваше ангажименти в последната минута под един или друг претекст и вече не се притесняваше от това. Макар Хелън никога да не би го признала, по една или друга причина не харесваше много Мегън, затова и не се изненадах. Няма никакъв повод да разказвам всичко това. Приятелството между Хелън и Мегън или липсата му няма нищо общо с моята история и с това, което се случи. То въобще не ме засягаше. Споменавам го само за да наблегна, че денят беше най-обикновен, нищо не ми подсказваше да бъда нащрек и да очаквам бъркотията, която щеше да настъпи и да засегне живота на всички ни. Поне моя, както и на Луиз. Може би нещата биха се развили другояче, ако Хелън беше дошла. Кой знае. Всъщност никога не съм се замислял по този въпрос, но за да бъда честен, а аз имам намерение да бъда честен, нали, това въобще не ме интересува.

Паркирах колата край пътя, така че някой да не ме блокира, ако гостите на Мегън се окажеха ужасно скучни и ми се приискаше да си тръгна. Когато наближих, видях, че на алеята пред къщата вече бяха паркирани шест или седем коли и се поздравих за прозорливостта си. До един час щях да бъда впримчен като в капан. Мегън бе отворила една врата към терасата, макар че отвън фучеше и никой човек със здрав разум не би излязъл. Повечето гости бях срещал, а онези, които не познавах, имах чувството, че някога съм ги виждал другаде. Такъв тип лица бяха. Не искам да кажа, че изглеждаха не на място, разположили се върху фотьойлите с хубава тапицерия на Мегън, докато се взираха в колекцията й от китайски репродукции и произведения от дърворезба, донесени от Бирма. Разговарях с едно семейство, което не бях виждал отдавна, и те ме запитаха за Хелън. Не знаеха, че имаме дете, затова им повторих историята за раждането, как в болницата възразиха, че не сме регистрирани. Толкова пъти съм чувал Хелън да го разказва. Тя го обяснява много драматично, с чувство за самосъжаление, хората я слушат зяпнали и после изразяват възмущение от общественото здравеопазване. Аз го описах като шега, като смешна случка, каквато си беше и това семейство, в момента не мога да се сетя кои бяха, но по-късно ще си спомня, се смяха дълго. Ако Хелън беше там, нямаше да го разкажа. Или във всеки случай поне не така.

Както казах, беше обикновен мартенски ден, леко ръмеше, фучеше вятър, така че никой не излизаше на терасата. Аз се престраших само за да вдъхна въздух, а и понеже забелязах Изабел да ми маха от другия край на стаята, а нямах настроение да разговарям с тая дъртофелница. Щом прекрачих навън, видях, че на стълбите, които водят към градината, седи една жена. Беше отдясно, в далечния край на терасата, така че откъм гостната никой не можеше да я види. По гърба й си личеше, че й е студено. С една ръка се бе обгърнала, беше облечена с пуловер, но не плътен като за месец март. С другата си ръка държеше цигара и я загаси на каменните стъпала. Две мисли ми хрумнаха едновременно: „Охо, на Мегън това никак не би й харесало“ и „Аха! Още един пушач!“. Приближих се до нея и я попитах: „Излязохте, за да пушите ли?“. Тя не подскочи, нито обърна глава, за да ме погледне. Само каза: „Не, всъщност вече се отказах“, продължи да стои и да се взира в долината, без да помръдне. Имаше черна коса, ама истински черна, завързана на тила й някак старомодно и като че ли нехайно. Приклекнах до нея и се представих: „Аз съм Питър. Питър Флечър“. Тя не обърна внимание на протегнатата ми ръка, затова се престорих, че само съм имал намерение да се почеша по коляното. „Приятелка на Мегън ли сте?“ Тя пак не ме погледна, но каза: „Нещо такова“, но съвсем тихо. „Наблизо ли живеете?“ Не знам защо проявявах настойчивост, обикновено не обръщам внимание на непознати, а тя съвсем явно ми даваше да разбера, че не желае да разговаря: Знаех и че едва ли живееше наблизо — в такъв случай щях да съм я виждал и по-рано. Живеем в кръвосмесително малко градче. Както и да е, тя не обърна внимание на въпроса ми, затова прочистих гърлото си няколко пъти и тъкмо се канех да си тръгна, когато тя се обърна, погледна ме право в очите и изрече бавно: „Има те ли да ми дадете назаем една цигара?“. Аз я зяпнах. Беше неописуемо красива, с фини и тънки кости, с огромни тъжни очи, в които се отразяваше цялата й душа, а аз продължих да я гледам и да си мисля „Да ти дам назаем? Как да ти дам назаем? Когато я изпушиш, ще ми върнеш фаса ли? Или ще ми я изпратиш по пощата — ще вземеш адреса ми от Мегън и ще изпратиш една цигара по пощата заедно с кратка благодарствена бележка: «Благодаря за цигарата, която сега ви връщам»“. Да й я дам назаем? Продължих да се взирам в нея, през цялото време умът ми се занимаваше с глупости, гледах я и си мислех: колко прекрасна и нежна е. После един мъж излезе на терасата, много едър мъж, който каза: „Хайде Луиз, трябва да тръгваме. Бързо“. Точно така, бързо. Тя се изправи много плавно и грациозно, подобно на балерина и си тръгна. Така я видях за пръв път. Тогава за пръв път научих името й — Луиз. Сега, когато хората го споменават, едва ли бих могъл да го изрека. Запъвам се, когато го изричам. Дори когато го казвам насаме, то се запира на гърлото ми. Все пак съм красноречив мъж. Работата ми, животът ми зависят от това доколко се владея, а също и от красноречието ми.