Джулиет Мийд - Близки непознати

— Късно ли си легна, Майкъл?

— Ужасно късно. — Той пак набърчи нос. — Но да ти кажа, заслужаваше си.

— Хайде сега, малко внимание от всички. Предмет номер двайсет и шест. Облекло за яздене на камила, поне така ми казаха. Видях, че много от вас са пристигнали на камили тази сутрин и наистина ми стана жал за вас. Човек трябва да има и подходящи дрехи, там е проблемът. Кой каза да започнем от осемдесет? Питър? Благодаря. Осемдесет. Осемдесет и пет. Деветдесет. И пет. Сто И пет. И десет. И петнайсет. Сто и петнайсет. Сто и петнайсет втори път. Продадени.

Докато наблюдаваше как Едуард ухажва публиката с голяма лекота, Кристи осъзна, че бе роден за тази работа. На него явно му беше приятно да се шегува с купувачите и през годините си бе създал репутация поне сред половината от редовните посетители на търгове. От всичките вероятно двеста и петдесет килима, само десет или петнайсет си заслужаваха цената и представляваха интерес, но Едуард не пестеше усилията си и всъщност се забавляваше много повече с изключително износените килими, някои от които имаха и дупки, цветовете им бяха избелели и станали неопределени, а шарките им вече не си личаха. Когато донасяха някой особено овехтял килим, Едуард се шегуваше с дилърите:

— Нали знаете какво казват — ако ги купите изтъркани, вие няма да ги изтъркате повече, нали? Не можете да отречете, че има логика.

— Осемдесет и втори номер. Покривка за легло. Много красиви медальони и шарки. Хубави малки птиченца в единия ъгъл. Тъкмо да се пъхне човек под нея в студена нощ, какво ще кажете, господин Д.? Предлагам да започнем от петдесет. — Кристи забеляза, че хомосексуалистът зад гърба й заложи. Той нито направи знак, нито махна с ръка, само набръчкваше носа си, когато Едуард го погледнеше. Залогът стигна до сто и двайсет, и тогава се появи засечка.

— Някой ще предложи ли повече от сто и двайсет? Господин Д.? Благодаря. Един път сто двайсет и пет. — Носът отново се набръчка. — Трийсет зад вас. Трийсет и пет. Четирийсет в дъното на залата. Четирийсет и пет. Носът си отбеляза нещо в бележника, тръсна, глава назад, обърна се презрително с профил към Едуард и затвори очи. — Продадена за сто четирийсет и пет. — Едуард отпи глътка вода.

— Номер седемдесет и пет. Афганистанска пътека с осмоъгълници и типични шарки. Струва ми се, че в средата й има една афганистанска дупка. Поне няма защо да се тревожите къде ще попадне колът на палатката. Килим плюс дупка. Изгодна сделка. Питър? Петдесет. Благодаря. Петдесет и пет, шейсет. Седемдесет. И пет. Наддаването се покачва на осемдесет. Това е голяма сума за килимче, на цената на прилично кече. Пътеката е дълга. Бих казал като за маратон. — Шегата му беше посрещната с мърморения от страна на публиката. — Чували сте това и по-рано, нали? Защо да не проявим благотворителност… Осемдесет. Първи път осемдесет. Персийски килим. Никой не бива да си тръгва днес без персийски килим и един от тях е на пода пред вас…

Едуард продължи със същото темпо два часа и половина и малко след дванайсет и половина продаде последния килим. Някои от залагащите си тръгнаха, други се преместиха в залите, където щеше да има разпродажба на мебели. Едуард се приближи до Кристи и избърса челото си с голяма ленена кърпа.

— Боже, колко е топло тук. Слушай, какво ще кажеш да обядваме в кръчма. Хилъри ще води аукциона следобед, така че можем да се измъкнем.

Едуард излезе с тъмносиния си мерцедес от паркинга и подкара към село Питън.

— Надявам се, че нямаш нищо против кръчма, в Солсбъри няма много места, където човек може да обядва, а аз не бързам да се връщам. Сигурна ли си, че не искаше да останеш и за останалата част от аукциона?

— Не. Достатъчно вълнения преживях за един ден. Да ти кажа право и аз съм гладна. Когато пазарувам, винаги огладнявам, дори когато се разхождам само край витрините.

— Сериозно? Аз пък огладнявам, когато продавам, от пазаруване губя всякакъв апетит. „Сребърното рало“ е прилична кръчма — освен киевски котлет с пържени картофи, приготвят и други неща.

— Звучи чудесно — каза Кристи и погледна крадешком Едуард в огледалото.

— Е, забавно ли ти беше? Какво очакваше?

— Съвсем друго. Не очаквах да има толкова професионални дилъри. Мислех, че ще присъстват само сладки бабички, които си купуват това-онова за къщите.

— Тъкмо с малките сладки бабички внимаваме, с тях е много по-трудно, отколкото с дилърите.

Продължиха мълчаливо до път А36.

— Знаеш ли, често си мисля, че най-добрият начин да оцениш красотата на Уилтшър е когато я гледаш в огледалото за обратно виждане — каза неочаквано Едуард. — Странно, но тъкмо тогава всъщност възприемаш цялото това пространство — посочи огледалото с пръст, — виждаш как земята, полята изведнъж се отдалечават от теб, усещаш същината на целия пейзаж. Оставаш с чувството, че къщите току-що са израсли, забелязваш всички нюанси на варовика с оттенъци на мед, синкавия лиас 7 7 Лиас — син варовик. — Б.пр. , зеленикаво-сивкавия фон с цвят на плесен, блясъка на тухлите и кремъка, когато слънцето ги огрее. Виждаш ли онзи пушек над горичката? Никога не бих казал, че е дело на човек. В тази част на страната има нещо диво, праисторическо, нищо подобно на блудкавите хълмчета на Котцуолдс, а тук — той почука по огледалото, — тук можеш да оцениш мащаба на цялата местност.