Джулиет Мийд - Близки непознати

— Както искаш.

— Като споменах аукционната зала, Кристи, нали не си забравила, че утре ще дойдеш с мен на разпродажбата?

— Не съм, чакам я с нетърпение.

— Отлично. Значи събрахме двайсетина души за твоята забава. Утре сутринта ще те взема в 9:30. Добре ли е?

— Чудесно. Благодаря ти, Едуард. Днес ще напиша поканите.

— Покани ли? Ужасно шик. Ще им направи много силно впечатление. „Заповядайте в дома на госпожа и господин Макарти“… Довиждане, Кристи.

У дома в Бокхемптън Хаус! Каква божествена идея! Ако къщата беше нейна, би направила някои дребни изменения, разбира се. Би махнала стената между кухнята и килера, би боядисала гостната, за да не изглежда толкова потискаща в мрачни дни, а малкия кабинет би превърнала в хубава стая за игра на децата, би могла да я продължи чак до терасата… Без каквито и да е радикални промени, за партито би могла малко да разнообрази нещата. Ако вечерта беше хубава, щеше да отвори всички врати към градината, така че терасата и моравата да служат като продължение на стаята. Ако можеше да намери някой хубав плат в Солсбъри, щеше да го метне върху диваните, които Бумър беше развалил, можеше да намери нещо и на аукциона утре. Едуард й беше споменал, че ще има разпродажба и на платове.

Кристи се бе самопоканила на аукциона на „Бишъп & Муди“. Само веднъж бе присъствала на разпродажба на „Сотби“ в Ню Йорк и й хрумна, че би било интересно да види как се прави това в провинцията. Самият Едуард щеше да я ръководи, беше й казал, че ще има някои интересни неща. Залата за аукциона бе пълна, когато пристигнаха в десет без пет минути и след като снабди Кристи с номер за наддаване, Едуард я настани на предно място в секцията за килимите. Той поздрави неколцина редовни дилъри, преди да заеме мястото си на подиума. Огледа присъстващите и с чукчето тупна леко по катедрата, за да привлече вниманието им.

— Добро утро, дами и господа. Смятам, че сме готови да започваме. — Прочисти гърлото си и се усмихна на възрастния носач, който му донесе чаша вода.

— Благодаря, Дерек, но я предпочитам с парченце лимон. Да не си прекалил с тоника, а? — Присъстващите се разсмяха добродушно и двама носачи с бели престилки внесоха номер едно — голям казашки килим, и церемониално го разстлаха в средата на празното място отпред.

— Започваме наддаването от седемдесет лири. — Едуард огледа залата, забеляза онези, които кимнаха, които дадоха знак с пръст, други, които се усмихнаха и весело размахаха табелките си с номерата. — Седемдесет и пет, осемдесет, осемдесет и пет, деветдесет. Деветдесет първи път… Деветдесет и пет, сто. И пет. И десет. И петнайсет. И двайсет. И двайсет и пет. Сто двайсет и пет първи път…

Чукчето удари по катедрата. До номер десет Едуард вече влезе в играта и започна да се шегува с публиката. Хвърли поглед към персийския килим на подиума, който в каталога бе описан като „две части, едната от тях поправена“.

— Номер единайсети. Персийски килим. Хубав. В две части, значи е по-лесен за носене. Кажете, не е ли красив! Можете да направите от него каквото пожелаете. Хайде, Питър, той плаче за твоята игла и конец. Предлагам осемдесет лири. Осемдесет и пет. Деветдесет… Хайде де! Вие почти заспахте. Събудете се, събудете се. Прекрасен персийски килим в две части. Всеки би могъл да го вземе. Деветдесет и пет…

Кристи огледа мизерната зала, любопитно й бе да види кой присъства. Имаше търговци на килими, Едуард ги познаваше по име, някои от тях приличаха на иранци. Когато изнесяха някой особено хубав килим, те всички заедно се спускаха към средата на помещението и закриваха гледката за останалите, с крака повдигаха ъглите на килима, за да видят възлите на опаковата страна. Присъстваха няколко добре облечени домакини, които се надяваха да вземат нещо евтинко за стаите на отрасналите си деца. В помещението се въртяха седем или осем носачи с бели престилки, на възраст от около четиринайсет до около сто и пет години. Кристи нададе ухо към разговора на съседите си, явно местни дилъри, които си споделяха проблемите при купуване на големия пазар в Истанбул. Чу глас зад гърба си, обърна се и видя много слаб мъж с тъмносин костюм, с риза без яка, със зализана назад коса и явно изкуствени зъби. Когато се усмихнеше, а той го правеше доста често, показваше умелата зъболекарска работа и бърчеше нос.

— Скъпа! — поздрави той жената, облегната на парапета до Кристи, и й прати две въздушни целувки за двете бузи. — Не съм пропуснал номер двайсет и осем, нали? Тази сутрин просто не можах да се измъкна от леглото.