Джулиет Мийд - Близки непознати

Спомням си онзи пикник край реката, сякаш е бил преди няколко часа. Всъщност беше преди цяла година и един месец. Мога да го опиша с най-големи подробности, защото, още докато бяхме там и седяхме край реката, съзнавах, че това ще се превърне в спомен и ще го запазя до края на живота си. Мина ми през ума, че ако някои дреболии от този следобед ми се изплъзнат, ще я забравя завинаги. Не бих желал това да се случи.

Бях седнал малко настрани на тревата с кръстосани крака и я наблюдавах. Тя лежеше по гръб върху карираното шотландско одеяло, което бях взел от къщи. Беше на черни и зелени карета, мисля, че десенът се нарича „Черна стража“, всъщност никога не съм знаел, но и не ме интересува. Беше със затворени очи, а дългата й розова пола се бе вдигнала над едното коляно. Ако сега затворя очи, си я представям. Капачката на лявото й коляно беше дребна като на момиче, на средата на дългия й прасец забелязах тънък белег. Не можех да позная от какво беше. Така и не я попитах. Без да свалям очи от нея, отворих втора бутилка бяло вино. Беше италианско — „Тере ди Туфи“. Оттогава не съм го пил, но и досега усещам вкуса му. Беше задушно и много сънливо време. Може би ми се струваше така, понеже вече бяхме изпили една бутилка, или защото беше горещо. Но и поради друга причина. Остатъците от пикника ни бяха пръснати наоколо. Тя ги беше преместила от одеялото, преди да легне. Не мога да си спомня какво ядохме и това много ме измъчва. В състояние съм да опиша всичко друго — какъв точно бе цветът на полата й, одеялото, което не бе толкова меко, колкото изглеждаше, колко овце пасяха на полето на другия бряг на реката, но колкото и да се мъча, не мога да си спомня какво ядохме. Може да не сме яли нищо, но пред очите ми са чиниите, по които имаше следи от храна. Докато гледах как слънцето огряваше лицето й и тя беше закрила очите си с ръка, изведнъж венчалната й халка проблесна. Слънцето бе зачервило кожата над деколтето на бялата й блуза. Чудех се дали да я събудя, може би слънцето беше твърде силно. Една пчела се повъртя над гърдите й и се сетих за един италиански стих:

Не мога да си спомня по-нататък, нито кое е стихотворението, нито от кого е, но това е прекрасната представа на мъж, който завижда на пчелата, че кръжи толкова близо до любимата гръд. Стихът просто се изплъзна от устата ми. Усетих как гласът ми прекъсва, звучеше неприятно и затиснах устата си с ръка, за да спра потока от думи. Тя отвори очи. Исках да й говоря. Желаех да я докосна, дори исках малко да я изплаша. Всичко това си го спомням. Но веднага отклоних поглед. Не можех нито да я гледам, нито да й говоря, не можех да рискувам да загубя този миг, когато тя отвори очи и се взря в мен. Предпочетох да го запазя за себе си. Така че аз, какъвто съм си голям страхливец, извърнах очи. Докато сега седя зад бюрото си тук и спомените ми ме връщат година и един месец назад, и чувам на горния етаж Хелън да вика децата, струва ми се, че всичко се развива пред очите ми като на бавен каданс — полата, коляното й, как отваря очи, как извръщам глава настрани…

Кристи усети, че я побиват тръпки въпреки кашмирения пуловер. В стаята беше мрачно поради облачното небе навън, а синкавата светлина от екрана беше призрачна. Тя потрепери, обгърна се с ръце, вдъхна мириса на Оливър. Замръзваше. Текстообработващата система й бе позната и тя отиде в началото на файла. Знаеше, че не би трябвало да го прави. Когато Оливър й каза, че може да чете материалите му, сигурно не е имал предвид това. Все едно че четеше чужд дневник. Не можа да устои на изкушението, след като бе прочела края. Нали всичко това все пак беше игра. Самото начало на файла се състоеше просто от титулна страница, на която с едри букви пишеше:

роман

от

Кристи се взря в страницата. Сигурно Оливър го бе написал. Един от пътеписите, който още не беше изтрит от дискетата, беше предназначен за „Дейли телеграф“ и в краткото описание на уикенда в Рим тя позна неговия стил. Значи Алек Боунс беше псевдонимът му. Тя набързо прегледа файла. Романът прекъсваше на страница 123-та, по средата на дванайсета глава. Тя се обърна към директорията, за да види кога за последно е работено върху романа — на 26-ти юни 16:06 ч. Това е била седмицата преди той да замине за Щатите. Романът беше в процес на работа. Оливър не беше й споменал, че освен журналистически материали, пише и романи, но в авторството на книгата нямаше никакво съмнение. Оливър явно, а може би тайно пишеше роман. Възможно бе да е искал тя да го открие — беше споменал нещо за драскачите, не журналистите, които се вълнуват, когато някой случайно открие върху какво работят, и значи всъщност я беше накарал да търси. Импулсивно дръпна бележника му с телефоните от полицата и погледна на „Дейли телеграф“. Имаше цял списък с имена, а номерът на Питър Форбс беше директен. Тя веднага го набра.