Джулиет Мийд - Близки непознати

Следващата седмица ще се опитам да се организирам и да придам малко повече смисъл на написаното. Поканиха ме да присъствам на тържество в местната гимназия. Може да отида и на търг за тютюн. Да се пошляя на празника на тиквите. А може би няма. Най-вероятно е да изпъна крака на верандата, да пия бърбън и да се надлъгваме с моя приятел Би Джей и с момчетата…

— Е? Какво мислиш?

— Мисля, че нищо не струва — отвърна Маги и сви рамене. — Всъщност ако това са впечатленията ти, коя съм аз, че мен да питаш?

— Нищо ли не струва? — Оливър изглеждаше сразен.

— Е, не че цялата статия не струва нищо, но това, което си писал за мен е истински боклук и лъжи от началото до края.

— Магс! Къде остана чувството ти за хумор? Всеки, който те познава, знае, че не седиш по цял ден да гледаш филми на видеото. Недей така. Това е шега.

— Но не е смешна. Видя ли ме да се усмихвам, докато го четях? Работата е там, Ол, тъй като ме засяга лично мен, че не се намирам в благоприятното положение огромната част на читателите ти да ме познава. Те ще ме помислят за пенсионерка.

— Е, и какво от това? Кого го интересува? Само не започвай някоя феминистка реч, Магс, това е само за смях…

— И второ, което е и по-важно, това е много евтин удар към жените изобщо. Рисуваш картина на благороден ерудиран мъж на фона на глупава, повърхностна жена и от това ми се гади.

— Виж какво, нарочно го направих лековато. Това е първият материал — никога ли не си чувала за ухажване на публиката? Нима нито една жена няма чувство за хумор? Какво, по дяволите, искаш да направя? До един час трябва да го изпратя по факса.

— Имаш време да го поправиш. И без това не си го написал за повече от половин час.

— Понякога липсата ти на чувство за хумор наистина е досадна.

— Така ли? Е, понякога пък твоята наглост и нечувствителност са повече от досадни. — Очите на Маги святкаха. Материалът беше докоснал едно болезнено място, защото тя действително чувстваше, че се превръща в глупава, повърхностна съпруга. През последната седмица не беше правила нищо, освен да лежи на плажа, да чете наивни романи и да ходи до супермаркета, но никак нямаше да й бъде забавно, ако всичко това бъде описано в национален всекидневник.

— Смяташ, че ти би могла да го напишеш по-добре ли? Хайде, опитай. Кога, по дяволите, за последен път си писала нещо, достойно за отпечатване? Ако бяхме тръгнали на почивка с твоята заплата, нямаше да стигнем и до проклетия Солсбъри. Мамка му, Маги…

— Татко, престани да ругаеш! — обади се Лили от стъпалата. — Не е хубаво.

Маги и Оливър се спогледаха.

— Винаги трябва да ме тъпчеш, нали, Ол?

— Това са то ужасните жени — изрече Оливър съвсем тихо, но достатъчно силно, за да го чуе Маги, — всички сте еднакви — отвратителни, самомнителни, лицемерни крави. Ако има нещо, което да не мога да понасям, това е самонадеяното ви отношение…

— Не е необходимо кой знае какво, за да бъдеш самоуверен…

— Дрън-дрън.

Маги изтрополи надолу по стъпалата, по пътя хвана Лили за ръка и Оливър видя как крачат наперено по плажа. Човек никога не можеше да бъде сигурен как ще постъпи Маги — веднъж го поддържаше докрай, беше най-добрият редактор, който някога бе имал, предлагаше му много идеи, а друг път беше раздразнителна, защото нямаше представа какво напрежение е необходимо, за да се поддържа седмична колона. Не че някога беше опитвала. Разбира се, материалът не беше в нормалния му стил, но за това имаше причина — мислите му все летяха към телевизионната серия, представяше си първите пет минути на филма — красотите на Юга, цяла поредица от картини, които щяха да предопределят плана за изследване на по-съществените въпроси по-отблизо. Написа го по този начин, защото знаеше, че Дани Бужевски, бъдещият му продуцент, щеше да чете всеки негов материал и да си мисли от какъв ъгъл трябва да снима камерата. Извади портативния си компютър на верандата и започна да редактира като бесен. На Оливър му хрумна, че изблиците на Маги се дължаха на нейната неувереност, но в този момент той съжаляваше себе си, а тя му беше дошла до гуша. Омръзна му непрекъснато да внимава заради нея. Дори и да се тревожеше за кариерата си, тя можеше поне да му бъде благодарна за всичко, което той осигуряваше — къщата на мечтите й, пари, свобода, обща грижа за децата, най-доброто суфле със сирене в Британия, да не говорим за страхотния секс…

Убедеността на Оливър в способностите и в добротата му имаше особено сходство с мислите на Кристи. Колкото повече време прекарваше в Бокхемптън, образът на Оливър й се струваше все по-златен. Прочете всичките му материали и бе готова да напише дисертация относно възгледите му, повечето от които съвпадаха с нейните. Докато изучаваше семейния албум със снимки, отбелязваше как Оливър се прави на клоун, за да забавлява децата, как строи къщичка на дървото за Лили, как играе, почти потопен в басейнчето на Артър. Малко по малко тя си състави мнение за него. Почти не се сещаше за Маги. Мислите й бяха съсредоточени върху Оливър, неговата къща и какво би направила, ако имаше възможност да я промени. Градината беше хубава, макар и малко занемарена, би могла да се оправи с повече грижи и внимание. Къщата би могла поне да бъде боядисана, а що се отнася до кучетата — е, Кристи, обичаше кучета, но се отнасяше към тях като към животни и не й беше забавно, когато Бумър се излягаше следобед на дивана в стил крал Джордж и смяташе фризера за собствен долап, нито пък това, че Лусиъс явно бе насърчаван да служи като бърсалка на кухненската маса. Джоун Мейсън споделяше разбиранията на Кристи и направи няколко мрачни забележки, че на Бокхемптън й липсвала здрава ръка. Колкото повече неща научаваше Кристи за Оливър, толкова повече се убеждаваше, макар и да бе странно, че го познава.