Джулиет Мийд - Близки непознати

Джоун Мейсън се наведе и вдигна двата най-големи куфара, без да обръща внимание на протестите на Гейб и ги поведе навътре в къщата.

— Сега, моля да ме последвате в кухнята, осмелявам се да кажа, че имате нужда от закуска след пътуването.

Очите на Кристи попиваха всичко. Непосредствено след вратата имаше затворен коридор, настлан с теракотени плочи, пълен с ботуши и палта, снаряжение за риболов, няколко бухалки за крикет и голям дъбов сандък. По стените висяха няколко пожълтели черно-бели снимки на възрастни хора с риби в ръце. От двете страни на коридора се виждаха двойни врати, но Кристи не посмя да погледне какво има зад тях, докато госпожа Мейсън не ги разведеше из къщата. Послушно последва икономката в обширната селска кухня, където масата беше сложена за четирима.

— Седнете, ако обичате, докато аз довърша закуската.

— Госпожо Мейсън, много сме щастливи, че дойдохме. Надявам се да не сте си дали много труд.

Джоун напълни чиниите им с бекон и яйца, наденички, пържени филии и пържени домати, а в средата на масата сложи блюдо с купчина препечени филии, намазани обилно с масло и мармалад.

— Не е кой знае какво, сър. Направих само онова, което госпожа Калахан би искала, сигурна съм. Вероятно мечтаете да поседнете след тези ужасни аероплани. Самата аз не ги одобрявам.

— Аеропланите ли?

— Точно така. Досадни огромни чудовища. Никога не съм изпитвала нужда да отида, където и да е, ако не мога да стигна дотам на собствените си два крака. Ако Господ е искал да летим, щеше да ни даде криле, така обичаше да казва моят Уилям…

— Сигурно сте права! — Гейб намигна на съпругата си. — Къщата наистина е чудесна.

— Изпълнява предназначението си, предполагам, като всяка къща. Пази човек от дъжда. Хайде, не оставяйте храната да изстине. Хапвайте.

Кристи с изумление наблюдаваше как обикновено придирчивият й син изяде всичко, което бе сложено в чинията му, без да мърмори. Джейк обикновено приемаше всяка храна, която явно не беше филия, намазана с фъстъчено масло и конфитюр, с ужасен вик „Какво е това?“, но сега си похапна здраво. Кристи се канеше да каже на Гейб да отбягва бекона — тя най-ревностно следеше количеството холестерол, което той поемаше, но след като забеляза как госпожа Мейсън я гледа, наведе глава и послушно започна да яде. Имаше нещо сюрреалистично във всичко това. Само четиринайсет часа по-рано бяха тръгнали от Оук Ридж, от изгарящата горещина на Каролина, а ето ги сега тук, разговарят с непозната жена в чужда къща и ядат току-що приготвена закуска. Кристи нямаше търпение да обиколи къщата. Подскочи, когато усети мокро носле под полата си.

— Това трябва да е…

— Бумър — довърши Джейк вместо нея й потупа дебелия врат на лабрадора. Няколко седмици бе изучавал снимката на кучетата и бе запомнил имената им. — Онова е Снъф — посочи териера, който излая приятелски, а онзи там е Лукиъс.

— Лусиъс — поправи го госпожа Мейсън. — Странно име за куче, бих казала, но това не е моя работа. Наистина необичайно за обикновен мелез. Вече може ли да ви покажа къщата?

Гейб прикри усмивката си.

— Да, моля. Госпожо Мейсън, наистина много мило от ваша страна.

Образуваха спретната редица зад госпожа Мейсън, която ги преведе обратно по коридора и отвори двойните врати, зад които се откри огромна стая с два прозореца с ниши. Основно място в нея заемаше маса от махагон, около която най-спокойно биха се събрали поне осемнайсет души.

— Това е трапезарията — обясни тя, без да е необходимо. — Ужасно студена стая и през лятото, и през зимата, но госпожа Калахан слага печка под масата, когато се използва вечер. През тази врата се отива в кухнята, а това е задната врата към градината със зеленчуци. Сега, ако обичате, ме последвайте…

Тя прекоси коридора и отвори вратата към хола. Помещението беше също толкова голямо като предишната стая, но там на едната стена имаше голяма камина, а също и врата към градината. Близо до вратата стоеше малък роял.

— О! — възкликна зарадвана Кристи. — Маги свири ли?

— Всъщност не знам — отвърна строго Джоун Мейсън. — Моята работа е само да го излъсквам. — Зад гърба й Гейб и Кристи се подсмихнаха. В едно от писмата си Калаханови бяха споменали за госпожа Мейсън, но не бяха обяснили почти нищо за нея. Явно бяха искали да ги изненадат.

След това бяха въведени в друга стая с ламперия.

— Това е личната стая на господин Калахан. Не вярвам да идвате често тук. Наистина не вярвам. Господин Оливър обича всичко да бъде така, както си го е оставил. — Покрай стените в стаята на Оливър бяха подредени книги, а до едната стена бяха разположени, компютър, принтер и факс. Имаше няколко удобни фотьойла, както и дълга, гладка маса от махагон, отрупана с купища вестници. — Госпожа Калахан спомена, че може би ще искате да използвате тази… машина. — Посочи обвинително факса. — Така и не можах да разбера защо кралската поща не им се струва достатъчно добра, но има ги всякакви. — Преведе ги през друга, по-малка стая до самата стълба. — Това е гостната. — Имаше телевизор, малка камина, два дивана и столове, както и купчина играчки в единия ъгъл. И тук френски прозорци се отваряха към градината.